Хенинг проверява сайтовете на основните конкуренти, въпреки че не знае защо го прави. Това си е чиста загуба на време. Новините са едни и същи навсякъде. Но така започва всеки негов ден. Така е започвал и преди Юнас да умре.
„Скоро ще станат почти две години“ — мисли си Хенинг. За повечето хора две години представляват една цяла вечност от спомени, натрупани един върху друг. За него тези две години са изминали напълно неусетно. Не е успял да открие нито една следа. Би било по-лесно, ако може да си спомни нещо, каквото и да било, от дните и седмиците преди пожара.
Лицето на Микаел Волан гледа към него от върха на купчината документи. Микаел Волан е засипал хиляди фирми и частни лица с над 153 милиона измамни имейла, изпратени през акаунти, създадени с фалшиви имена. Волан рекламира пирамиди и други измамни схеми, опитвайки се да накара хората да плащат за неща, които не съществуват. На Хенинг толкова му писва от целия този спам, че решава да провери кой се крие зад всичко това. С помощта на 6tiermes7, неговият анонимен източник в полицията, и Атле Абелсен, негов добър приятел и компютърен гений, Хенинг успява да разобличи мрежата на Волан. Когато и последните парчета от пъзела попадат на местата си, Хенинг предоставя цялата информация по случая на Комисията по хазарта, икономическа полиция и накрая на „Крипос“5, в замяна на няколко часа преднина, преди дългата ръка на закона да посегне към Волан. Впоследствие той е осъден на седем години затвор и освен това е принуден да изплати стотици компенсации.
Хенинг отново разглежда документите, преди да ги захвърли настрани с въздишка. В съда Волан е изразил както разкаяние, така и облекчение — радва се, че някой най-накрая го е спрял, защото тези измами са се превърнали в мания. И не са му останали пари, за да наеме убиец, който да елиминира Хенинг. Или Юнас.
Обезсърчен, Хенинг разтрива с ръце лицето си. „Ще открия нещо — казва си той. — Трябва да открия нещо.“
4
Преди време Туре Пули е обичал да се гледа в огледалото. Късо подстриганата коса. Яркосините очи. Красивият нос. Плътната, грижливо поддържана брада. Острата брадичка, която никой не е успял да удари, без след това да бъде пребит. Златните ланци около врата. Плътно прилепналите дрехи. Обичал е да гледа как мускулите му изпъкват, как вените му се издуват под тъмната, татуирана кожа. Никой не се е съмнявал, че Туре Пули е човек, с когото не можеш да се бъзикаш.
Но той вече не се вижда по този начин. Дрехите му не прилепват толкова плътно по тялото му както преди. Тялото, от което хората са се страхували и на което са се възхищавали, сега е далечен спомен.
Пули завърта кранчето и оставя водата да се източи, за да стане леденостудена. След това залива лицето си с две пълни шепи. Разтърква очите си, прокарва пръсти по бузите, челото и плешивото си теме, след което се подсушава с бяла кърпа. „Готов ли си? — пита той лицето в огледалото. — Наистина ли ще направиш това?“
Вероника го гледа от снимката на корковото табло. Както винаги, на лицето й грее широка, прекрасна усмивка. И както винаги, той се чуди какво я кара да се усмихва така.
Пули сяда на тясното чамово легло, обляга лакти на коленете си и сключва ръце под брадичката си. Очите му се насочват към препълненото кошче за боклук на сивия линолеум. На един стол пред него има пепелник, запалка и дистанционно управление. Най-добрите му приятели. А около него са най-големите му врагове.
Рязко се изправя и излиза в коридора, който е изключително дълъг, но тесен, с пейки и столове, наредени покрай стените. Кимва на надзирателя в неговата бронирана стъклена клетка, посочва към телефона и получава кимване в отговор. След това неохотно отива до масичката в другия край на стаята, където е сивият телефон, поставен върху червено парче плат. До него има купчини с листа, пликове и формуляри. Пули поглежда към часовника на стената. Максимум двадесет минути.