Докато разговарях с първия журналист, Муся забавляваше на съседната пейка втория, по-точно — втората, тъй като това бе съвсем младо момиче, което повече приличаше на момче: беше късо подстригано, с щръкнали коси, луничаво, ръбесто и с целия си вид напомняше врабче. Но когато започнах да разговарям с нея, оцених професионализма ѝ. Оказа се една от малкото журналисти, които се подготвяха за интервютата си, а не търчаха презглава да задават въпроси, без изобщо да имат понятие на кого и защо ги задават. Въпреки липсата на време, момичето-Врабчо бе успяло да прерови всичко, което бях говорил и което бяха писали за мен през последните години — и с това напълно ме предразположи към себе си. Дори ми се прииска да ѝ доставя някакво удоволствие. Например да ѝ разкажа нещо, което още не бях разказвал на нито един журналист. Пък и нямах намерение да го разказвам. Но сега, колкото и кощунствено да беше, аз се преизпълних с такова желание, защото сметнах, че споделеното може да се окаже съвсем на място. И когато момичето, както бе прието при добрите журналисти, накрая попита дали има нещо, за което не сме успели да си поговорим, но което ми се иска да кажа, аз извадих от ръкава си своето асо коз:
— Никой не ме попита защо избрах за книгата си тази толкова нетипична за мен тематика. Работата е там, че имах по-малка сестра, Верочка. Много я обичах. Животът ѝ бе труден и трагичен. Имаше несполуки в личен план. Първото ѝ дете почина. След това по време на раждането умря и второто ѝ дете. После тя роди трето, но и то не успя да доживее дори до училищна възраст. Беше ѝ много тежко. В същото време постоянно я преследваха неуспехи в професионалната сфера, не ѝ вървеше в кариерата, а семействата, които се опитваше да създаде, бързо се разпадаха. Верочка се самоуби. И аз непрекъснато живеех с чувството за вина, струваше ми се, че не съм сторил необходимото за сестра си, че съм пропуснал да направя нещо или по-скоро — че не съм направил всичко, за да ѝ помогна. Не съм ѝ отделял достатъчно внимание, не съм я стоплял с обичта си. И сега осъзнах, че трябва да напиша книга в нейна памет.
— Искате да опишете живота на сестра си, така ли? — уточни момичето.
— Не е точно така. Вече казах, че това ще бъде роман-притча. В него няма да бъде описана конкретно моята сестра, както изобщо няма да има никакви конкретни хора, които аз познавам. Но в книгата ще се разглеждат проблемите, с които се сблъскваше в живота си Вера. Ето че ви казах всичко.
— Много ви благодаря! — развълнувано откликна Врабчо. — Искате ли да видите текста, преди да го предам в редакцията?
— Непременно! — веднага се намеси Муся. — Изпратете го в офиса ми или по факса, или по електронната поща. Вече ви дадох визитката си, всички координати са там.
— Добре, ще подготвя материала до утре привечер и ако нямате забележки, ще го публикуваме след два дни.
Врабчо бързешком мушна в чантата си своето съвсем обикновено касетофонче и изхвърча.
— Е? — Муся внимателно ме побутна по рамото. — Материалите от пресконференцията ще се появят във вестниците още утре, а ексклузивните ти интервюта — след два-три дни. Струва ми се, че каза всичко, което искаше. Доволен ли си?
— Напълно. Освен това удовлетворих и майка си. Нека си мисли, че ще изпълня молбата ѝ. Естествено — не във формата, в която би ѝ се искало, но ако ѝ обещая да направя дълго предисловие като посвещение към книгата, тя ще се успокои.
— Това е, в случай че се получи роман — уточни моята съобразителна Котарана, която видимо се отпусна, след като журналистите си отидоха, и от Жилава и с Къса козина отново се превърна в Мека и Пухкава. — А ако все пак излезе новела?
— Няма да нервничим предварително — усмихнах се утешително. — Каквото се получи, това ще е. Днес най-важното е да успокоим всички, та никой да не ме закача. Искаш ли да хапнеш нещо?
— Искам — призна си Муся, която изобщо не страдаше от липса на апетит и никога не спазваше никакви диети. — Ти иди да вечеряш, в това време аз ще отскоча до бюфета и ще си купя нещо.
— Никакви бюфети! — обявих с решителен тон. — Хладилникът ми е пълен с пилешки кюфтета, произведени от Олга Андреевна Корина. Как се отнасяш към чесъна?
— Нормално, защо?
— Тогава кюфтетата са твои! Аз не мога да го понасям. Имам и чудесен салам, произведен от другаря Микоян2, консерви, производство на „Бондюел“, и юфка от славна Армения! Днес с теб добре поработихме и имаме право на един местен камерен пир.
2
Заводите „Микоян“ в Русия произвеждат най-висококачествените колбаси и се ползват с голямо уважение сред потребителите. — Б.пр.