Днес моите сътрапезници нещо не бяха весели. Добре, вчера Хипопотама беше напълнил главата на Мимозата с прясна и изненадваща информация, но защо ли се дуеше Магарешкия бодил?
— Вече сме четирима — с кисела физиономия ми съобщи Павел Петрович. — Той е изключително неподходяща за компанията ни персона. Вчера по време на вечеря го настаниха на нашата маса. А вие какво направихте, Андрей, снощи пак ли гладувахте? Защо не вечеряхте?
— Общувах с журналисти — отвърнах аз, свеждайки скромно очи. — Не бива толкова дълго време да се отказват интервюта, това предизвиква нежелателни слухове и всякакви предположения. По-добре е сам да си кажеш всичко, вместо после да четеш небивалици за себе си.
— Какво говорите? — Магарешкия бодил видимо се оживи и дори престана да дъвче. — Интервю ли сте дали? И кога ще бъде публикувано? Непременно ще го прочета.
— Обещаха да го отпечатат днес.
— В кой вестник?
Изобразявайки смущение, изброих някои от най-популярните издания.
— Непременно ще ида да си ги купя — с пламтящи очи обеща Таралеж Таралежкович. — Да купя ли и за вас, Леночка?
— Благодаря ви, Павел Петрович — усмихна се измъчено Мимозата, — не искам да ви затруднявам, сама ще си ги купя.
Как ли пък не, тя, видите ли, не искала да затруднява никого… Просто нямаше нужда от вестници, сигурно щяха да ѝ донесат всичко в готов вид или щяха да ѝ го съобщят по телефона.
— А ето го и нашия нов колега — тихичко изломоти Павел Петрович, — той няма да пропусне нито едно хранене, хич не се и надявайте.
И в този миг масата ни бе ощастливена с едно радостно и добродушно:
— Добро утро! Как е, какво има за ядене днес?
Ама че симпатяга! Просто нямах думи. Беше около двадесет и пет годишен, бузите му — с диаметър около метър — бяха обагрени със сочна селска руменина, ясните му сини очи гледаха дружелюбно и весело, а пухкавите му устни подсказваха за постоянната готовност на собственика си да изтърси нещо по така. Мазничко или соленичко — кой каквото го предпочита, но после задължително да избухне в бурен тъпанарски кикот, имитиращ здрав детски смях.
— Я да се запознаем! — Над чинията ми със запечени с извара макарони надвисна едно ръчище, което напълно закри видимостта ми към собствената ми храна. — Гриша. А вие как се казвате?
— Андрей — дръпнато отвърнах аз, стисвайки с известна гнусливост пухкавата на вид длан, която — противно на очакванията ми — се оказа топла, суха и доста твърда на пипане.
— А по баща как ви викат? — настойчиво продължи да се интересува бичето.
— Михайлович.
— Страхотно, Михалич3! А към мен можете да се обръщате само на малко име, още съм млад.
Е, благодаря ти, бащице, че ми разреши. Току-виж, помислил съм си, че на твоите години и с твоята мутра някой някога е имал намерение да се обръща към теб по протокол. Не си го и помисляй!
Когато младежът се настани на стола си, изведнъж осъзнах, че преди ние тримата с Мимозата и Трънливко сме заемали по-малко от половината от четириместната маса. При всички случаи пространството, на което се разположи новодошлият, се оказа доста мащабно. Интересно — от какво ли може да е болен той при тези физически данни и при този невиждан апетит? Да не би — от възпаление на глупостта? Струва ми се, че засега тази болест е неизлечима.
— Дълго ли ще останете тук? — мъгляво се осведомих аз.
— Нямам понятие — сви могъщите си рамене Гриша. — Както кажат докторите. А може шефът да ме изгони преди това — много е строг.
— Шефът ли? — повдигна побелелите си веждички Магарешкия бодил. — Извинете, но как да разбираме това?
— Че какво има за разбиране? — Едно доста голямо парче запечени с извара макарони, което аз бих разделил с помощта на нож и вилица поне на шест части, бе отпратено със замах в прикриваната от пухкавите устни огромна уста. — Аз съм здрав. Но шефът ми е болен, свестява се тук, след като гърмяха по него. А моята работа е никаква — да го охранявам. С ортака ми ни дадоха стая за двама до тази на шефа, а мен ме разпределиха да се храня с вас.
— Така ли било? — проточих аз. — А защо не ви сложиха заедно на една маса? Нали има свободни места?
Този въпрос се зароди в главата ми неслучайно. Гриша се бе появил в санаториума вчера следобед, в смисъл че на обед все още го нямаше, а на вечеря вече е бил тук. С други думи — беше пристигнал след разговора ми с Хипопотама и след срещата на въпросния Хипопотам с Елена. Защо бяха настанили този скот точно при нас? Дали пък не беше заради това, че Мимозата е получила заповед да се оттегли от завоюваните позиции и да предаде поста си на новия персонаж, който ще започне с мен своя, но вече съвсем различна игра? Нищо, просто те още не знаеха за моето интервю.
3
Добрият тон в Русия изисква да се обръщаш към немного близки хора на малко и бащино име. - Б.пр.