— Както кажеш. Може би искаш да намеря някого от приятелите ти?
— Защо? — учудих се искрено.
— Андрюша, има два пътя да запълниш белите петна в паметта си: можеш да си спомниш всичко сам, а можеш просто и да го научиш от някого. Засега ти е трудно да четеш, пък и от вестниците би могъл да разбереш каквото си щеш, но не и нещо, свързано с твоя собствен живот. Няма ли да стане по-лесно, ако приемеш двама-трима от твоите близки приятели и те ти разкажат за живота ти през последните две години, а? Те трябва да са от онези твои приятели, от които нямаш тайни и с които си свикнал да споделяш всичко. Не мислиш ли, че това е разумен изход от ситуацията? Кажи ми имената и телефоните им и аз веднага ще ги открия и още утре ще ти ги доведа.
Лесно беше да се каже… приятели, с които съм свикнал да споделям всичко. Че откъде да намеря такива приятели? Може би някои хора ги имаха, но не и аз. Аз имах приятели, с които с удоволствие ходех на баня1 и пиех бира по три-четири пъти в месеца. Имах куп познати в средите на журналистите и литераторите, тъй като бяхме следвали заедно в Литературния институт. Имах жени, с които бях спал по веднъж или в продължение на няколко месеца и с които се бях разделил с лекота и без съжаление, понеже не обичах излишните терзания и сърцераздирателните разговори за бъдещето. Имах Боря, Борис Викулов, приятеля ми от детинство, и наистина като деца нямахме тайни един от друг, но след това следвахме в различни институти, усвоихме различни професии и интересите ни започнаха да се пресичат все по-рядко и по-рядко. Знаех, че ако нещо се случеше с мен, Боря пръв щеше да ми се притече на помощ и би ходил по ръце, за да стори всичко необходимо. Аз също бих направил за него всичко според силите си. Ние винаги се поздравявахме за рождените си дни и за Нова година. След като баща ми почина, Боря два пъти в годината — на рождения ден и в деня на смъртта на татко — се срещаше с мен на гробището, защото обичаше баща ми и никога не пропускаше дните за помен. А когато умря сестра ми Вера, броят на ежегодните ни печални срещи се увеличи на четири, тъй като и тримата — Боря, Вера и аз — бяхме израснали заедно, живеехме в съседни апартаменти и Боря държеше на моите родители точно толкова, колкото и на своите. Но четирите срещи в годината за по половин час и няколкото телефонни обаждания съвсем не създаваха онази степен на близост, при която хората могат да знаят всичко един за друг. Здрасти — здрасти, как върви бизнесът ти? Мърда. Как е писането ти? Малко по малко. Как е жена ти? Цъфти. Как са децата? Растат. Как е майка ти? Работи, не я свърта вкъщи. Рядко се виждаме, трябва да се съберем, да пийнем, да хапнем и да си поприказваме… Да, трябва. Добре, благодаря ти, че не си ме забравил, ще се чуем, бъди жив и здрав! Борис наистина беше мой приятел в такъв смисъл, че не би ме предал и винаги би ми подал ръка. Във всяка ситуация — сигурен бях, че би постъпил така. Но това изобщо не бе онова приятелство, от чиято помощ се нуждаех сега.
А къде беше онова приятелство? Къде беше онзи човек — мъж или жена, — който знаеше как се измъчвах, докато пишех някоя от книгите си — защото се страхувах, че ще стане по-слаба от предишната; както и когато не пишех — защото се боях, че вдъхновението и силите повече няма да ме споходят? Къде беше онзи човек, който знаеше за моите любовни връзки, които обикновено бяха бързотечни и неангажиращи?
Къде беше онзи приятел, на когото се оплаквах от живота, от жена си, от любовницата си и от самия себе си? Нямах такъв приятел. Отдавна вече нямах. Всъщност след детската ми дружба с Боря, с когото седяхме на един чин през всичките си десет училищни години, аз нямах друг приятел. Смешно, нали? Андрюха Корин — веселякът, компаньонът, обект на обожание за повечето момичета в курса заради умението си да свири на китара и да пее руски романси, а също и протяжни песнички собствено производство — изведнъж се оказва без приятели! Някак така се случи, че имах приятели, но не и близки. Всичко, което исках да излея от себе си, изливах не на приятелското рамо, а на хартията. В началото — от срамежливост, защото смятах, че ако кажех някому нещо за себе си, то по естествен път щеше да произтича от мен и да засяга самия мен, а онова, което пишех на хартия, засягаше някакъв измислен персонаж. Хем на душата ти олеква, хем не заставаш разголен пред всички. По-късно това се превърна в мой навик, особено след като прочетох рецензията за един свой разказ, който бях написал като студент в четвърти курс. Там бе казано точно така: Това е неволно изтръгнал се вик на самотен човек — толкова искрен и пронизващ, че не може да не предизвика сълзи. Какво пък, щом се налагаше да бъда самотен, за да пиша добре, значи щях да бъда самотен.
1
Според руската традиция ходенето на баня, която по вид е близка до финландската сауна, представлява възприет ритуал между стари приятели, при който мъжете прекарват по няколко часа там, пият алкохол и разговарят. — Б.пр.