Еунана едва се беше отдалечил, когато на края на походната колона настана още по-голяма бъркотия. Търсеха лектиката на престолонаследника, но нея я нямаше. Вместо лектиката се появи, разблъсквайки гръцките войници, някакъв младеж със странна външност. Той беше облечен с тънка, изискана риза, с богато извезана престилка и носеше златен шарф през рамо.
Повече от всичко обаче се хвърляше в очи грамадната му перука, която се състоеше от безброй плитчици, и изкуствената му брадичка, прилична на котешка опашка. Това беше Тутмозис, най-голямото конте в Мемфис, който дори през време на похода се гиздеше и обливаше с благовония.
— Здравей, Рамзес! — провикна се контето и разблъска енергично офицерите. — Представи си, лектиката ти се е дянала някъде и ще трябва да седнеш в моята, която наистина не е достойна за тебе, но пък не е и толкова лоша.
— Разсърди ме ти мене — отвърна князът. — Спиш, вместо да се грижиш за войската.
Контето се спря смаяно.
— Аз? Спя?… — възкликна той. — Да му изсъхне езикът на оня, който е наговорил такива лъжи. Аз знаех, че ще дойдеш, и от цял час се обличам, приготвям ти баня и благовония…
— А в това време отредът се движи без командир.
— Та нима аз трябва да бъда командир на частта, в която се намират негово достойнство министърът на войната и такъв военачалник като Патрокъл?
Престолонаследникът млъкна, а в това време Тутмозис се приближи до него и му прошепна:
— На какво си заприличал ти, сине на фараона?… Нямаш перука, косата и дрехите ти са покрити с прах, кожата ти е черна и напукана като земята през лятото… Достопочтената царица, твоята майка, ще ме изгони от двореца, ако те види такъв.
— Уморен съм само.
— Тогава сядай в лектиката. Там има венци от свежи рози, печени птици и кана кипърско вино. Скрил съм също така — добави той още по-тихо — и Сенура в обоза…
— Тук?… — попита князът.
И блестящите му преди миг очи се замъглиха.
— Нека войската продължи напред — каза Тутмозис, — а ние ще я почакаме тук.
Рамзес сякаш се сепна.
— Остави ме на мира, изкусителю!… Та нали след два часа ме чака сражение…
— Та що за сражение е това!…
— Най-малкото — ще се реши въпросът за моето командуване.
— Празна работа — усмихна се контето. — Готов съм да се закълна, че още вчера министърът на войната е изпратил рапорт до негово величество с молба да ти се даде командуването на корпуса „Менфи“.
— Все едно. Днес не бих могъл да мисля за нищо друго освен за армията.
— Отвратително е това твое влечение към войната; на война човек не се мие по цели месеци, за да загине някой ден… Бррр… Ако обаче видиш Сенура… Един поглед само й хвърли…
— Точно затова няма да я видя — отвърна Рамзес решително.
В момента, когато иззад гръцките редици осем души изнесоха за престолонаследника грамадната лектика на Тутмозис, от предната стража долетя конник. Той скочи от коня и така бързо затича, че изображенията на боговете и разните плочки с имената им върху гърдите му зазвънтяха. Това беше Еунана, възбуден и запъхтян.
Всички се обърнаха към него, което, изглежда, му достави удоволствие.
— Ерпатре, божествена уста! — извика Еунана и се поклони пред Рамзес. — Когато съгласно с твоята божествена заповед яздех начело на отреда и внимателно следях всичко, видях на шосето два прекрасни ска-рабеи7. Тия свещени бръмбари търкаляха пред себе си по една глинена топчица през шосето към пясъците…
— Та какво от това? — прекъсна го престолонаследникът.
— Разбира се — продължи Еунана, като поглеждаше към министъра, — че в съгласие с повелята на религията аз и моите войници въздадохме почести на златните подобия на слънцето и спряхме похода. Това е толкова важна поличба, че без заповед никой от нас не би се осмелил да върви напред.
— Виждам, че ти си истински набожен египтянин, при все че чертите ти са хетски — отговори достопочтеният Херхор и като се обърна към няколкото близкостоящи сановници, добави: — Няма да продължим по пътя, защото можем да смачкаме свещените бръмбари. Пентуер, не бихме ли могли да заобиколим шосето през тая теснина отдясно.
— Можем — отвърна писарят на министъра. — Тая теснина е дълга около една миля и излиза на пътя почти срещу Пи-Байлос.
— Огромна загуба на време! — намеси се сърдито престолонаследникът.
— Готов съм да се закълна, че това не са скарабеи, а духовете на моите финикийски лихвари — обади се контето Тутмозис. — Не можаха да си приберат парите, защото умряха, и сега за наказание ме принуждават да вървя през пустинята!…