Всъщност реакционният характер на тоталитарната идеология се разкрива вече в самия страх от контакт с либералната демокрация, от чието въздействие се стреми да изолира масите.
4. Постоянна нужда от камуфлирана външна опасност
Подтискането на личността в тоталитарната държава трябва да има някакво постоянно и убедително оправдание. Когато интересите на индивидуалната личност се жертвуват изцяло за държавата, това трябва да се обоснове с външно неоспорими аргументи.
Докато в началото тоталитарната държава трябва да се справя с реалните си врагове, не се налага измислянето на мними опасности. Тя постоянно изостря фанатизма на политическото мислене, като насъсква последователно масата срещу един или друг обект. В Германия най-напред подложиха на преследване комунистите, после социалдемократите и профсъюзните функционери, а накрая, след като партиите бяха ликвидирани и всички демократични организации разтурени, за главна опасност обявиха евреите. На немския гражданин се внушаваше с всевъзможни средства, че съществува заговор на вътрешното и световното еврейство срещу германския народ. За всички национални беди, сполетели германския народ и отделния немец, бяха виновни евреите. На тази основа се разгърна огромна пропагандна кампания и антисемитската истерия на тълпите.
В тази отровна атмосфера дребният буржоа, например бакалинът, започва да вижда корена на своите беди в конкуренцията на съседните еврейски магазини, неудачникът интелектуалец си обяснява неуспеха в кариерата с конкуренцията на неговия колега евреин, който го изтласкал с превъзхождащия го интелект; лекарят предвижда многократно увеличаване на своята клиентела, ако частните кабинети на лекарите евреи бъдат затворени, и т.н.
Какво по-хубаво от това, цялата еврейска конкуренция да бъде ликвидирана в името на една толкова «възвишена» обществена цел като запазването на расовата чистота на нацията, нейното спасяване от коварния враг! Но за да се възприеме опасността като реална, трябва тълпите масово да се включат в терористичните антиеврейски кампании. Обществения фанатизъм не може да се изостря чрез раздуването на някаква абстрактна опасност, посочвана от пропагандата. Нужно е самите тълпи да имат съприкосновение с тази опасност и освен това да се ангажират сериозно в борбата с нея. Не случайно нацистите бавеха през цялото време разрешаването на еврейския въпрос, макар да бяха готови да унищожат или изселят евреите още през 1935–1936г. На нацистката тоталитарна държава беше нужна някаква опасност, в името на която да поддържа страшното политическо напрежение на диктатурата и напрежението иска от народа нови жертви.
Тоталитарната държава на Франко също илюстрира този принцип. Макар изминалите три десетилетия от гражданската война да бяха изменили много неща, властта продължаваше до последния момент да разделя изкуствено населението на победители и победени, раздувайки взаимната им омраза. Това винаги е правело силно впечатлиние на онези, които са изучавали фашистката държава. Ейбл Плен пише: «Раните, нанесени от гражданската война, се държаха разтворени по този и безброй други начини, отговорността за които министърът на правосъдието Аунос, бивш посланик в Аржентина, толкова горещ крепител на Фалангата, колкото и американофоб, тайно приписваше на военните. Те от своя страна стоварваха вината върху големците от Фалангата, които на свой ред претендираха, че са безпомощни поради исканията на провинциалните фалангисти. Провинциалните шефове, разбира се, се позоваваха на заповеди от Мадрид.
Въпросът за отговорността на продължаващия терор беше във всеки случай само академически. Всички групировки около Франко наливат масло в огъня на злобата и преследванията» (93–126).
За да се разбере необходимостта на тоталитарната държава от постоянна опасност като претекст за поддържане на напрежението, нека да направим един разбор на случая с Испания. Да допуснем, че пропагандата на Франко не насъскваше «победителите» срещу победените, не разгаряше омразата срещу тях. Само десет години след приключването на гражданската война, т.е. някъде към 1949г., помирението и дори съюзът между победители и победени щеше да бъде факт. Защото като се изключат фалангистката върхушка и високопоставените чиновници от държавната йерархия, огромната маса «победители» нищо не получи от победата. В края на краищата те се оказаха в същото положение, в каквото бяха поставени техните жертви — победените. Но един такъв съюз (или просто самото помирение) би поставил под въпрос необходимостта от съществуване на терор и диктатура, би подкопал тоталитарната система на генерал Франко.