Като въздига отделната гражданска личност в ранг на висша политическа ценност, демократичният принцип излиза от съображението, че развитието и разцветът на обществото (не на държавата) се основава на разцвета на индивидуалността на гражданите. Развито, богато и многообразно може да бъде само общество, което се състои от свободни и многостранно развити личности.
За илюстрация на противоположността между тоталитарния и демократичния принцип в изграждането на държавата можем да приведем древния пример с Атина и Спарта. Макар Спарта да не е била тоталитарната държава точно в смисъла на XX век, нейният основен принцип е по същество тоталитаррен. При нейния военен строй отделната личност е била изцяло подчинена на държавата, считало се е, че основното предназначение на гражданите е да служат на държавата, изграждайки от себе си твърди и закалени войни. И целият духовен живот, цялото мислене на индивида е било подчинено на тази цел.
На тази основа Спарта е достигнала големи успехи във военното дело и се е нареждала между най-мощните във военно отношение гръцки държави. Но това е всичка. В областта на културата нищо не е създала.
В противоположност на нея Атина, другата голяма, гръцка държава, в която процъфтява робовладелската демокрация, е създала всички условия за разгръщането на отделната индивидуалност сред свободните граждани. В нея по думите на Хегел «… геният свободно можел да въплъщава своите концепции — и тоя принцип създал тия велики художествени творби на изящните изобразителни изкуства и безсмъртните произведения на поезията и историята» (126–389).
Предоставяйки пълна свобода на творците, Атина като магнит е привличала духовете на целия гръцки свят: Есхил, Софокъл, Аристофан, Тукидит, Диоген, Аполонийски, Питагор, Анаксагор и други малоазийци. По такъв начин тя става столица, седалище на културата в целия гръцки свят.
И това е естествено — демокрацията, широките граждански свободи, които тя предоставя на индивида, са най-добрата почва за разцвета на отделната личност, а оттам и за развитието на обществото, което се крепи върху нея.
По същата причина никоя фашистка държава през ХХ век не създаде почва за велики образци на литературата и изкуството, на културата въобще. Само във военизираните сфери на науката и техниката фашистката държава може да излезе пред другите страни и да зарегистрира значителни успехи, експлоатирайки едновременно талата на хиляди учени и на милионните маси. Хитлеристка Германия беше отишла далеч напред в производството на ракети за близко и далечно действие (Фау 1 и Фау 2), тя беше на път непосредствено преди края да създаде атомната бомба. Италия с нейните сравнително ограничени национални възможности също достигна някои успехи в облостта на военната авиация. Но нито германският, нито италианският, нито пък испанският фашизъм не оставиха в общочовешкия културен фонд поне едно крупно произведение на изкуството.
Печалната равносметка от културната политика на фашизма не е поради безгрижието или незаинтересоваността на държавата, както понякога се мисли. Напротив, тя е резултат от прекалено големите «грижи» на държавата и фашистката партия. Нейните политически вождове стигнаха дотам, да предписват на художниците и литераторите от какво да се вдъхновяват, какво да изобразяват и как да го изобразяват, за да бъде признато от режима за изкуство.
Когато Хитлер «напада» немските модернисти, между другото изрича и една вярна фраза, че «геният не е безсмислен». Той обаче пропуска да спомене и за другата страна на гения — «че той не може да бъде ръководен». Защото онзи, който претендира да го ръководи, трябва да е по-гениален от него. Геният няма нужда от наставници.
Политическата структура на тоталитарната държава е несъвместима с демокрацията. Абсолютната централизация на властта прави невъзможно приложението на основния демократичен принцип при изграждането на държавата: разделението на властите. Формално тя запазва трите власти (законодателна, съдебна и изпълнителна), доколкото запазва парламента, правителството и съда като държавни органи. Но това е само формално, тъй като поради срастването на държавата с фашистката партия последната има пълен контрол над трите власти. Практически и парламентът, и правителството, и съдът се състоят от членове на фашистката партия, които тя контролира организационно като нейни членове. Следователно и трите власти стават своеобразни звена на фашистката партия подобно на партийните органи. Затова тя гледа на тях като на органи, предназначени да провеждат нейната политика в държавата и гражданското общество.