В примата на изпълнителната власт над законодателната фашизмът вижда своето голямо «предимство» пред традиционната либерална демокрация. Той смята, че по такъв начин постига една оперативност и деловитост, които са способни незабавно да решават наболелите обществени проблеми, без баналните и безконечни спорове в парламента. Министърът на държавните финанси в кабинета на Мусолини Ди Стефани заявява по този въпрос: «Фашизмът замени споровете с дела» (112–112). Друг теоретик на фашизма, развивайки същата мисъл, пише: «Правото на изпълнителната власт да издава декрети — и закони — даде възможност на фашизма да разреши за кратко време неразрешимия за други управления въпрос за съдебната география — за седалището на съдилищата. Докато по-рано в парламентът въпросът за закриването или откриването на едно съдилище беше исторически въпрос, отнемаше по няколко заседания на камарата и обикновено не се решаваше окончателно, сега фашисткото управление само с един декрет закри касационни съдилища и остави само един за цялата страна от съществуващите по-рано пет — една вредна аномалия, която много управления преди това са искали да премахнат» (112–95).
Рудолф Хес в една своя реч, произнесена на 16 януари 1937г., също възхвалява конституционната реформа, «коригираща» принципа за разделението на властите: «Националсоциализмът се погрижи за това, щото жизнените нужди на нашия народ занапред повече да не се разпиляват в Райхстага и да не бъдат предмет на търговия между партиите. Вие сте разбрали, че в новото правителство решения от исторически мащаб се изнасят от фюрера и неговия кабинет — такива решения, които в други страни се предшествуват от много седмици парламентарни дебати» (84–706).
Следствие на това фашистката държава не само поставя изпълнителната власт над законодателната и съдебната, но прави невъзможни и правителствените кризи. В Германия, Италия и Испания не е имало нито една правителствена криза по време на фашизма. В 1965 Франко създава дванадесетия си правителствен кабинет. Той грижливо подбира и сменя министрите си, когато се износват. Хитлер и Мусолини, макар да нямаха време за формиране на толкова много правителствени кабинети, общо взето, процедираха по същия начин. Фашизмът установи тъй нареченото въртящо се правителство, където отделните министри се сменят, но кабинетът си остава същия начело с фашисткият водач. В това фашизмът вижда едно от големите си предимства пред либералната демокрация, която често страда от продължителни правителствени кризи. Всъщност това мнимо «предимство» се дължи на факта, че правителственият кабинет е само един инструмент в ръцете на фашистката партия, чрез който тя превръща своята партийна политика в държавна. Именно затова постоянната фигура в кабинета — правителствения шеф — е идентична с шефа на партията.
Това положение е по-частен случай за погазване принципа за разделянето на властите. Но и той произтича закономерно от структурата на фашистката държава — или по точно, от реалното движение на властта при нея. Партийните и държавни водачи на фашизма управляват страната, като се опират главно на органите на терора: гестапо, СС, СА в Германия; фашистката милиция, въоръжената организация «Млади фашисти» и др. в Италия. Това е най-надеждната им политическа опора както в държавата, така и в самата фашистка партия.
Самият Хитлер неведнъж е подчертавал ролята на терора в неговата система на управление. В неговите разговори с гаулайтерите във вилата му в Брехтесгаден той заявява: «… аз ще засея терор с внезапна употреба на всички мои средства за разрушение. Терорът е най-мощното политическо оръжие и аз няма да се лиша от него под предлог, че той дразни някои глупави еснафи. Успехът зависи от грубия удар, който ужасява и деморализира… И ако има между вас страхливци, които се дразнят от това, нека да отидат да живеят в манастирите при калугерите. За тях няма място в моята партия» (52–43).