При фашистката диктатура конспирацията изразява едно непреодолимо противоречие: колкото по-дълбоко е замаскирана, толкова по-малко са шансовете и да бъде разкрита. Но така тя се отдалечава от реалната си цел — завоюването на масите, чрез които трябва да бъде съборен режимът. От друга страна, колкото по-широка е масовата работа, чрез която се приближава до целта си, толкова по-големи стават шансовете конспирацията да бъде разкрита и ликвидирана от терористичния апарат на фашистката държава.
2. Трите въоръжени сили на фашистката държава
Фактически във фашистката държава има три въоръжени и организирани сили, които при определени условия биха могли да се сблъскат или да действуват самостоятелно: фашистката партия, полицията и армията. При нормални условия те се намират в отношение на съподчинение: полицията (формена и тайна) и армията са подчинени на фашистката партия. От друга страна, полицията и армията са двете главни опори, на които се крепи партията във фашистката държава. Полицията се рекрутира от политически предани и обвързани с режима хора. В известен смисъл тя представлява въоръжената част на фашистката партия. Затова тя е нейната най-здрава политическа опора.
Армията обаче не е толкова надеждна, тъй като по силата на общата военна повинност в нея постъпват всички, които са достигнали определена възраст, без оглед на политическата им активност. Нещо повече — тя става опасна като потенциална опозиция при тежки за държавата условия (война, вътрешна криза и пр). Заплахата произтича от това, че тя е по многочислена от полицията, а като ударна сила стои несравнимо по-високо нея (от полицията). Армията разполага с модерно и тежко въоръжение — танкове, бронирани коли, самолети. При опит за преврат полицията никога не може да устои на нейната ударна сила.
Точно това кара фашистката партия да държи армията под най-строг контрол. Той се осъществява посредством редица мерки: систематична обработка на редовия състав в духа на партийната идеология на фашизма, създаване на офицерски кадър, предан на фашистката партия, назначаване на военен министър — безличен и безусловно покорен на партийното ръководство. Добре организираната шпионска мрежа за следене настроенията сред офицерския състав завършва системата за тотален контрол над армията.
Епизодът с «Рьомовия пуч» е подходяща илюстрация на този принцип. Политическите ръководители на нацистката партия — Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Хес и пр. се изплашиха от мощта на военните ръководители (Рьом, Хайнес, Карл Ернст, Хайзе, Ширети, Хайдебрюк), които пред 1934г. разполагаха с 4–5 милиона щурмоваци. Затова те не се съгласиха СА да бъде превърната в редовна армия, а нейният команден състав — в генералитет. Защото ръководителите и редниците на СА бяха предани повече на Рьом, техния организатор, отколкото на Хитлер. При това положение, ако СА беше превърната в редовна армия, а Рьом — в неин главнокомандуващ, нацистката партия щеше да има в лицето на СА една сила, която постоянно ще я държи в шах, а в критични моменти може и да я свали. Това обстоятелство предреши събитията от 30 юни 1934г. (т.нар. «нощ на дългите мечове»). Трябваше СА да бъде унищожена като организирана сила, способна да действува независимо от партията. А това можеше да стане, като се изтреби физически командният състав и се разформироват онези съединения на СА, които са показали в някаква степен опозиционно настроение спрямо политическите ръководители на НСДАП. Всъщност политическото ръководство се изплаши най-много от искането на щурмовашката маса да се проведе вторият етап на «националсоциалистическата революция», като се национализира едрата капиталистическа промишленост, както беше предвидено в точка 13 от програмата на НСДАП.
След тези събития СА беше поставена под постоянния и всеобхватен контрол на нацистката партия, а на щурмоваците беше «разяснено», че втори етап на «революцията» няма да се провежда. В това отношение е много характерно изявлението на началник-щаба на СА Лютце, направено през 1936г. пред дипломатическия корпус в чуждестранната преса: «Когато аз заявявам от самото начало, че задълженията, поети от СА, са същите, каквито са и задълженията на партията, и обратно, аз имам предвид само това, че СА счита програмата на партията своя собствена програма. СА не може да бъде независима от националсоциалистическото движение и може да съществува само като негова съставна част. В структурата на партията СА представлява от само себе си отред нейни защитници, нейна боева ударна група, към която, изразявайки се с езика на политиката, принадлежат най-активните членове на движението. Задачите на СА са задачи на партията и обратно» (89–591).