По силата на изброените дотук «предимства» фашистката държава със самия факт на своето съществуване представлява заплаха за съседите си — заплаха, която винаги може да се излее в агресия. Това е толкова по-опасно за демократичните страни в периода вътрешни кризи и смутове, които фашизмът не само използува, но често сам провокира. Да си спомним изповедите на Хитлер пред Раушинг: «Това, което представляваше тогава (т.е. в 1914г. — Ж.Ж.) артилерийската подготовка за пехотинската атака при окопната война, ще бъде заместено в бъдеще с психологическото разпадане на противника посредством революционната пропаганда, и то преди войските да са влезли в сражение. Абсолютно необходимо е неприятелския народ да бъде обезсърчен, да бъде подготвен да се предаде, да бъде морално принуден към пасивност, преди дори да се пристъпи към военна акция.
Ще сполучим ли да нанесем морално поражение на неприятеля, преди да воюваме? Ето въпроса, който ме интересува.
… Когато неприятелят е деморализиран отвътре, когато е пред прага на революцията, когато социални смутове заплашват да избухнат, тогава моментът е настъпил, терористични актове, саботаж, атентати, извършени във вътрешността, избиване на ръководители, съкрушителни атаки върху всички слаби пунктове на неприятелската защита, нанасяни като удари с чук, едновременно, без да се грижим за резервите нито за жертвите, такава е следващата война.
… В същото време, когато ще навлизаме с всичкото си въоръжение, ние ще деморализираме противника чрез война на нерви. Ние ще предизвикаме революция във Франция. В това съм толкова сигурен, колкото съм сигурен, че този път няма да избухне в Германия. Можете да ми вярвате. Аз ще вляза при французите като освободител. Ние ще се представим на дребните френски буржоа като ратници за един справедлив обществен ред за вечен мир» (99–12 и 13).
Ето защо, за да се гарантират срещу постоянната заплаха на тоталитарния фашистки агресор, демократичните съседи са принудени сами да се тотализират, орязвайки едни или други граждански и политически свободи, ограничавайки самата демокрация. Наличието на тоталитарен съсед превръща предимствата на буржоазната демокрация в минуси, които заплашват да я погубят. Така фашистката държава тласка застрашените страни към тоталитаризъм и отказ от демокрация.
Навечерието на Втората световна война е твърде поучително в това отношение. Англия, класическият представител на буржоазната демокрация и родината на парламента, беше принудена, в противоречие с традициите на многопартийната система, да наложи ограничения на фашистката партия на Мостли. Когато последната опита да се реорганизира изцяло по образец на нацистката партия начело с фюрер, партийни униформи и въоръжени отреди, правителството не позволи тези реорганизации. При наличието на хитлеристка Германия партията на Мостли все по-определено започна да се превръща в «пета колона» в страната. Така тоталитарният съсед (Германия) принуди английското правителство да направи една антидемократична стъпка, по същество стъпка към тоталитаризма. Разбира се, тогава в Германия много плакаха за потъпкването на либералната демокрация, разобличаваха нейния фалш и т.н. Аналогична история се получи със САЩ — типичен представител на буржоазната демокрация по онова време. Германският фашизъм се възползува от своите «предимства» и организира масов шпионаж в тази страна: туризъм, клубове на приятелите на хитлеристкото движение, инженери на специализация във военните и химическите заводи, художествени ансамбли, киноснимачни колективи и пр. Буржоазнодемократичният режим дава отлични възможности за това. Курт Рис пише, че през тези години Америка е била «рай за шпионите». САЩ нямаха дори необходимата юридическа база за борба с тоталния шпионаж, пред него те се оказаха беззащитни.
«1939 година, годината, когато се зароди тоталният шпионаж, завари САЩ неподготвен. Тази силна държава всъщност не притежаваше нито разузнаване, нито контраразузнаване, нито дори истински закони срещу шпионажа» (102–72). Но развоят на събитията се оказа по-забавен, отколкото можеше да се очаква.
«Положението се усложняваше от обстоятелството, че законите, които се отнасяха да шпионажа, бяха съвсем недействителни. Така в случай, че обектът на шпионажа не бъде установен, никой не може да бъде обвинен и съден за шпионаж. Дори ако в арестувания е намерен таен документ, придобиването на който може да стане само по нелегален път, и това не се смята достатъчно доказателство за шпионска дейност. В този случай се разрешаваше той да бъде съден по онзи текст от закона, предвиждащ наказание само за извършване на кражба» (102–73).