Особена форма на интервенция на държавата в отношенията на собственост е законът за задължителната конфискация на имуществото на онези граждани, които са емигрирали в чужбина и са се обявили против режима. Този закон съществува във всички фашистки държави. Например лятната вила на Айнщайн в Капуте заидно с принадлежащия към нея поземлен участък са конфискувани в полза на пруската държава по нацисткия Закон за изземване на собствеността на комунистите и враговете на държавата, издаден още през 1933г.; г) монополно владение на националната работна сила. Тази политика намира идеална реализация в кооперативната система на италианския фашизъм, която по-късно бе пренесана в Испания («вертикалните синдикати»). В Германия същата роля изпълняваше Германският трудов фронт. Посредством корпоративната система държавата осъществява пълния си контрол над работниците, като забранява стачките. Посредством тоталното обхващане на работниците, тя ги подчинява изцяло на своите интереси. Не само че не им дава възможност да стачкуват, но ги и впряга да работят за нея с оглед на нейните аспирации. Много важно е това да се разбере добре. Тук не става дума за просто смазване съпротивата на работниците, изразена в стачки — нещо, до което прибягва обикновената военна диктатура, а за обхващането на работниците в държавни икономически организации, чрез които тя ги «привлича» на своя страна, за да ги контролира всестранно. С други думи, без да изразява реално интересите на работниците, тя ги представлява, заставайки в положението на монополен владетел на работната сила.
Накратко, в икономическата област фашистката държава създава система, близка в много отношения с феодализма. Тя се характеризира с: а) фактическото владеене от държавата на националните средства за производство и работната сила и б) премахването на свободата на труда и замяната и с извъникономическата принуда. Или от чисто икономическата принуда на либералното буржоазно общество, фашизмът се връща към извъникономическата и политическата принуда на феодалната система.
Благодарение на това той заставя трудещите се да работят при всякакви условия, без оглед на техните интереси. Те стават нещо като трудова армия държавата. Всяко неподчинение подлежи на най-строги санкции, третира се като саботаж или предателство. Известен е случаят с машинния техник Лудвиг Айхнер, екзекутиран през септември 1939г. за това, че работейки във фабриката за запалки (за гранати), той е отказал да работи ентусиазирано, а през време на почивка не отивал да нагласи правилно машината.
В условията на традиционната либерална демокрация Айхнер би мотъл най-много да бъде уволнен от фабриката за недобра работа. С това случаят би приключил. При фашистката държава, където всеки опит за независимост се третира като предателство, постъпката на Айхнер получава съвсем друг смисъл: «Враждебното му отношение към държавата и народа, изразено в неговите изказвания, се подчертава още по-ясно от отношението му към производството на запалки за гранати и към работещите с него жени. Айхнер е загубил всякакво право да се нарича германец — се казвя в рапорта на началника на полицията за сигурност.
… Доложено на райхсфюрера на СС и началник на германската полиция, предлагам Айхнер да бъде екзекутиран» (111–90).
Случаят Айхнер е особено показателен, понеже се отнася към довоенния период, когато ритъмът на събитията още не налага драконовски мерки в масови мащаби.
От монопола на държавата върху работната сила произтича и друго следствие: работникът няма правото да претендира за работа според квалификацията си, ако това не е изгодно за държавата. Той трябва да работи там и това, което е нужно и полезно на държавата. Германският фашизъм например дисквалифицира всички художници-модернисти, които правеха изкуство, враждебно на официалните художествени вкусове. Той им връчи трудови карти, изпрати ги да работят физически труд като обикновени копачи, а същевременно търгуваше с техните платна на външния пазар.
С премахването свободата на труда и въвеждането на извъникономическата принуда фашистката държава ликвидира безработицата по същия начин, както няма безработни при феодализма или в концинтрационния лагер.
Обикновено се опитват да обяснят икономическото «чудо» с бесните темпове на военната промишленост при нацизма. Вярно като факт, това още не обяснява истинската причина на нещата. Защото на подобно обяснение би могло да се противопостави въпросът: как може фашизмът да хвърля такива големи средства за въоръжение? Защо обикновената буржоазна демокрация не може или не си позволява подобно нещо? Отговорът на тези въпроси неизбежно ще ни доведе до общите икономически принципи на фашистката държава, главният сред които е връщането на обществото към извъникономическата принуда: държавата задължава работника да работи под страх от съд; определя продължителността на работния му ден; размера на заплатата; забранява му да напуска произволно предприятието, в което работи; забранява му да стачкува; задължава го да работи на смени; забранява му да напуска страната и да търси работа в други страни и пр. Накратко казано, държавата едностранно диктува всички трудови условия на работника, с което го поставя в положението на затворник.