Даже Хосе Солис Руис, доскорошният министър-генерален секретар на Фалангата, по повод работническите стачки си позволява да заяви в международния клуб по печата в Мадрид, че: «Не е достатъчно да се забрани стачката, трябва да се установи система, която би я направила ненужна» (26–98).
Освен тези индивидуални актове на опозиционно отношение към правителството и неговата политика фалангистите, особено от левицата, правят и колективни протести, присъединявайки се към работническите демонстрации. «В първомайския манифест към испанските трудещи се в 1963г. работническата профсъюзна опозиция отбелязва, че в стачките на някои места са взели участие тъй наречените „леви фалангисти“, които все повече се чувствуват отдалечени от режима».
«Левите фалангисти» излязоха с критика на правителството. 52 човека — сред тях президентът на кръжока Хосе Антонио и 7 члена на Кортесите — изпращат на Хосе Солис Руис писмо, в което се подчертава: «В течение на последните шест години правителствената политика доведе работниците до неподчинение, като не им остави друго средство освен бунта, в резултат на което Испания и целият свят узнават за несъгласие с тази политика…» (26–97).
3. Разпадане на системата от масови казионни организации
След фашистката партия разложението обхваща системата от казионни масови организации, които остават без политическо ръководство и контрол. Отделянето на фашистката партия от държавата и особено враждебното и отношение към нея води до бързото разкриване на казионния антиработнически характер на «вертикалните профсъюзи». Пада цялата идеологическа гарнитура, грижливо изграждана в течение на десетилетия от фашистката партия, с единственото предназначение да крие истинската природа и функции на «вертикалните профсъюзи». Те също започват да се дистанцират от държавата и да се обявяват против нея.
По такъв начин се осъществява процес, обратен на онзи, който се извършва при възходящото развитие на фашистката държава, когато тя, вземайки под свой контрол масовите организации, от оръдие на трудещите се ги превръща в оръдие против трудещите се. Сега става обратното: като се откъсват и противопоставят на буржоазната държава, профсъюзите отново стават оръдие на трудещите се против държавата. От резерв на държавата, който тя използуваше за смазването на своите противници, те се трансформират в неин враг, срещу когото тя е принудена да хвърля въоръжена полиция и войска.
Този процес на превръщане взема твърде разнообразни форми — от политическите демонстрации и събрания до създаването на нови масови организации.
Основната, ярко изразена тенденция е премахването на старите принципи на казионните организации, разпускането след това на самите организации, като на тяхно място се изградят нови масови организации на трудещите се и младежта върху демократичните начала, основани на пълната доброволност.
Студентите например масово бойкотират СЕУ (Испански университетски синдикат), основан през 1936г. от Фалангата като задължителен фашистки профсъюз за испански студенти. С влизането в университета властите задължително зачисляват студентите за членове на СЕУ. Неизменните искания на студентските демонстрации от 1956–1957г. насам са: да се премахне СЕУ и се изградят свободни профсъюзи, да се възстанови автономията на университетите и се върнат гражданските и политическите свободи на страната и т.н. «Към края на 1964г. излизането на факултетните студентски организации от СЕУ става почти повсеместно» (26–39). Затова СЕУ през 60-те години с основание се третира като «потъващ кораб». Студентските организации, които напуснаха СЕУ, се обединиха в Свободната асамлея, която в процеса на борбите стихийно се формира като нова демократична форма на студентското профсъюзно движение.
Четвъртата асамблея на студентите (предишните три бяха в 1956, 1962 и 1964) в началото на 1965г. прие декларация, която изразява всъщност програмата на новото студентско движение: «а) профсъюзна свобода, разбирана като създаване на автономен, демократичен, представителен, свободен и независим профсъюз, неподлежащ на никакво политическо или академическо насилие; б) всеобща амнистия за всички, намиращи се под следствие, на глобените или затворени студенти; в) свобода на мисълта в университетите; г) свобода на сдруженията в университетите; д) солидарност с трудещите се, които се борят за същите демократически искания» (26–40 и 41).
На 27 февруари 1965г. на едно събрание в аудиториите на Мадридския университет. Четвъртата асамблея се обявява «за висш представителен орган на новото, независимо, демократично студентско профсъюзно движение» (20–41).