Впоследствие всички демонстрации, стачки или протести се провеждат под ръководството на съответната асамлея на студентите. «На 2 март 1965г., в Деня на студента, няколко хиляди студенти от Мадрид по решение на Четвъртата свободна асамблея излизат на демонстрация против репресиите и клеветническата кампания на франкисткия печат. Пред зданието на управлението на печата студентите късат и мачкат по платното на улицата официалните франкистки вестници. Против демонстрантите е била хвърлена въоръжена полиция.
… Събитията продължават да се развиват. В Барцелона на 22 и 23 март 1965г. се събират на първото национално кординационно съвещание избраните от студентите представители на университетските окръзи на Мадрид, Барселона, Билбао, Саламанка, Валенсия, Овиедо, Сарагоса, Валядолид. Това са били делегати от висшите учебни заведения на Испания, обявили своето излизане от Франкисткия СЕУ. Те приемат манифест, в който заявяват, че „за студентите СЕУ отдавна е мъртъв“, както и декларазия за принципите, където подробно е разработена организационната структура на новия, свободен, независим и демократичен Национален профсъюз на студентите. На барселонското съвещание за пръв път се слива в едно гласът на свободните асамблеи, отразил цялата широта и мощ на антифранкистките студентски демонстрации.
На Франковото правителство се наложи официално да признае фактическият крах на СЕУ. На 2 април 1965г. Министерският съвет утвърди тъй наречения „постановяващ декрет за професионалните сдружения на студентите“. Неговата цел се състои в това, като отхвърля срамното название и формално като провъзгласява изборност на ръководството на студентските сдружения от горе до долу, да се опита да запази самата система за правителствен контрол над цялата студентска организация» (26–41 и 42).
Разбира се, свободните студентски организации категорично отхвърлиха правителствения декрет и фактически сега в испанския университет наред с умиращия СЕУ съществуват свободни, независими и демократични студентски профсъюзни сдружения, които изразяват техните интереси.
Този процес разкрива дълбокото сходство в положението на свободната асамблея на студентите и на Работническата профсъюзна опозиция. И едната, и другата съществуват като отрицание на «вертикалните синдикати» и съществуват наред с тях. По такъв начин възниква «своеобразно двувластие» в системата на масовите организации. От една страна, са казионните профсъюзи, които държавата налага със сила на работниците и студентите, а от друга — работниците вътре в държавните профсъюзи избират свои «работнически комисии». Тъкмо последните изразяват реалните им интереси и действуват от тяхно име, когато трябва да се заобиколи натрапеното ръководство по време на стачки, бойкоти или политически демонстрации.
Оттук в противоречивото положение на работническите комисии. От гледна точка на държавата и нейната профсъюзна политика те са нелегални, противозаконни органи и властта ги преследва. Но доколкото те са ръководителите на големите икономически стачки, работодателите и властите са принудени да преговарят с тях и по такъв начин ги признават фактически за истински представители на работническата класа. Като говори за статута на работническите комисии през 60-те години, Х. Гарсиа им дава съвсем точна характеристика: «Испанският пролетариат намери удачно средство да замени фашистките профсъюзи със свои органи за борба, заставили режима да ги признае „де факто“. Това беше още едно важно завоевание на работническите комисии профсъюзната опозиция, без да е станала официално призната, престана да бъде нелегална» (20–463).
Сантяго Карильо, сегашният генерален секретар на ИКП, в книгата си «След Франко — накъде?» възлага големи надежди на тези комисии като организационно оръдие на работническата класа за ликвидиране на корпоративната система: «„Вертикалните профсъюзи“ са в агония. Със своите комисии работническата класа създава условията за изграждане на единни, независими, свободни и демократични профсъюзи, класови профсъюзи, които служат за организиране защитата на нейните интереси и които да подпомагат борбата за едно общество без експлоататори и експлоатирани» (46–44).
Работническата профсъюзна опозиция на практика доказа, че тя е истинският ръководител на пролетариата и изразител на неговите интереси, като се нагърби с ръководството на големите стачки от 1957, 1958, 1961–1962 и особено от 1964г., които принудиха правителството да изведе на улицата полицията и войската. Стачката от 1962г., започната от миньорите на Астурия, трая близо два месеца и застави правителството да повиши работната заплата и да утвърди определен минимум за всички работници. Тежестта и авторитетът на работническата опозиция на този етап са пораснали до такава степен, че тя фактически да действува като представителен орган. През ноември 1962г. представителите на работническата опозиция от Астурия, Мадрид, Каталония, Баскония и Андалусия проведоха нещо като национална конференция, на която обобщиха опита от проведените по цялата страна стачки и същевременно приеха цяла програма за закрепване на достигнатите позиции.