Всъщност смисълът на борбата за превръщане на казионните профсъюзи от оръдие на държавата в оръдие на трудещите се против държавата най-добре е изразен в искането на студентите от 15-те факултета на Мадридския университет, където се казва: «СЕУ досега предсавляваше правителството пред студентите. Ние искаме нашите профсъюзи да предсавляват студентите пред правителството» (20–456 и 457).
4. Военната диктатура — преходно звено от фашизма към либералната демокрация
Испания от 50-те и 60-те години фактически преживя оня етап на разложение на фашистката държава, когато тя загуби масовата си социална опора и най-важните си белези: фашистката партия и казионната система от масови организации. С това тя дегенерира до обикновена военна диктатура, която се крепи глав но на полицията и войската.
Че това действително е така, може да се проследи при всички по-големи демонстрации и стачки, избухнали в Испания през 50-те и 60-те години. В такива случаи правителството неизменно изкарва на улицата терористичния апарат на държавата, за да противодействува. То няма вече други средства.
Страна, в която са възможни стачки и масови, общонационални политически демонстрации, не може да се разглежда като фашистка държава в точния смисъл на думата. Тоталитарната фашистка държава разполага със средства не само да ликвидира в зародиш, но и изобщо да не допусне организирането на какъвто и да било протест. Чрез своята железна система за контрол на гражданското общество тя успява да ликвидира, още преди да е реализирано, всяко намерение за открито излизане против режима. Затова именно при всяка истинска фашистка държава се създава впечатлението, че съпротивата изобщо изчезва и дори възниква илюзията, че няма недоволни, тъй като никой не се вдига на борба. Пълната липса на условия за борба обяснява всичко. В туй отношение италианският буржоазен вестник «Щампа» от 18 юли 1922г. изрича пророчески слова за пълнотата на бъдещата фашистка диктатура: «Фашизмът — това е движение, стремящо се с всички законни и противозаконни средства да завладее държавата и да подчини на себе си целия живот на нацията, за да установи своята неограничена и безразделна диктатура. Главното средство за достигането на тази цел съгласно програмата и в съответствие с духа, царящ сред неговите вождове и последователи, е пълното унищожаване на всички граждански и лични свободи, с други думи — унищожаване на статута и на всички либерални завоевания на Италианското Рисорджименто.
Когато диктатурата бъде установена дотолкова трайно, че ще могат да съществуват само такива институти, ще могат да се извършват само такива действия, ще могат да се произнасят само такива думи, които ще бъдат проникнати от духа на безусловна преданост и подчинение на фашизма, тогава този последният ще се съгласи да спре насилствените действия, тъй като за тях вече няма да има обект, запазвайки си обаче правото всеки момент отново да ги започне при първите признаци на възобновяване на съпротивата» (2–213).
Италия и Германия потвърдиха пункт по пункт тези пророчески думи, казани още в зората на фашизма. В апогея си те достигнаха такава пълнота на диктатурата, когато съпротивата практически изчезна.
Обстоятелството, че франкистката държава през 50-те и 60-те години излиза по-често срещу трудещите се и техните стачки, демонстрации или протести, не значи, че терорът се увеличава, а просто става явен, разкрива се пред очите на широката маса. Това означава, че вече са създадени условия за борба срещу държавата и тя е принудена все повече и повече да разкрива своя антиработнически и антидемократичен характер.
Понякога терорът на военната диктатура може да вземе дори по-остри форми, но той никога не може да достигне пълнотата и всестранността на терора при фашистката система. Ако фашистката държава може едновременно и системно да упражнява идеологически (чрез монополната пропаганда и образователната система), политически (чрез системата от масови организации) и военнополицейски терор, то на етапа на военната диктатура държавата може да използува самапоследната форма на терор. Тя не притежава вече система от масови организации, чрез които да държи в подчинение гражданското общество. Нейната пропаганда, загубила до голяма степен монополния си характер, загубва напълно доверието на поданиците и ефектът от нея е по-скоро отрицателен, отколкото положителен. Военната диктатура има срещу себе си едно гражданско общество, което чрез индивидуални, групови или масови акции постоянно я атакува, а тя е принудена непрекъснато да се отбранява чрез своя терористичен апарат. Тя все още наказва много жестоко отделни свои противници и критици, какъвто е случаят със зверското убийство на Хулиан Гримау, но не може да спре прогресивното нарастване на техния брой и дързост. Изобщо военната диктатура е принудена постоянно да се отбранява от публичните критики, нападки и протести, докато фашизмът по принцип не ги допуска.