Ще поясним това различие с примера от литературата, посветена на следфашистка Испания. Съветските журналисти Н. Гренадов и И. Ксенофонтов привеждат следния случай като особено типичен за Испания през 60-те години: «Веднъж мадридчани, отваряйки поредния номер на ежеседмичника „Доминго“, не видели на корицата името на редактора Хуан Родригес. Работата се заключавала в това, че в предишния номер била поместена карикатура от известното венецуелско списание, която изобразявала генерала с многочислени ордени на гърдите и в които властите съзрели покушение върху престижа на испанския държавен глава, генерал Франко. Този невнимателен хумор струвал на автора глоба от 50 хиляди пезети и понижение в длъжност» (26–108).
По този начин военният режим отговаря на едно публично, твърде дръзко предизвикателство. При фашисткия режим или в Испания от периода 1939–1955г. този случай въобще не можеше да стане: пресата никога не би поместила карикатура на държавния глава. Даже ако се намери такъв безумно смел главен редактор, непременно някой от останалите членове на редакционната колегия, мислейки за себе си, ще донесе до съответните органи и скандалът ще бъде осуетен.
Друг характерен пример за новия етап. Година след убийството на Хулиан Гримау около името на главния обвинител по делото, майор Мануел Фернандес Мартин, се разкрива голям скандал. Оказва се, че той няма завършено юридическо образование, което според член 63 от военния кодекс е задължително. «Всичко това се разкрива съвсем случайно. Вече след процеса над Хулиан Гримау Фернандес Мартин излиза на граждански процес по делото на един генерал. Онзи, „обидил се“, заявявя, че Мартин няма званието адвокат. Самозванецът веднага отива в Севиля, надявайки се да получи диплом, но деканът на Юридическия факултет категорично отказал да му даде такъв документ. Скандалът предизвикал негодуванието из юридическата общественост, на адвокатите от Мадрид и Барселона, на армията. Обаче франкистките власти са отказали да преразгледат делото на Хулиан Гримау и другите, в процеса над които вземал участие Мануел Фернандес Мартин» (26–103).
Как би процедирал фашисткият режим? Фашистката партия щеше да нареди на декана на Юридическия факултет да издаде незабавно диплом на майор Мартин. Вземайки участие в 4000 политически процеса, той е оказал незаменима услуга на партията в борбата с враговете на държавата, натрупвайки огромен практически опит в тази област. Деканът, като примерен фашист или безпартиен, но изпълнителен чиновник, веднага би изпълнил нареждането. По такъв начин режимът щеше да предотврати един скандал, който излага системата в цялост и в частност — правораздаването. Освен това щеше да спаси от пълен провал един заслужил ветеран, който е изпратил стотици, ако не и хиляди борци за демокрация на смърт.
Най-сетне тоталитарната фашистка държава никога не би допуснала появата на декларацията на 1160-те — декларация на най-видните духовници и интелектуалци на Испания — в защита на политическите затворници. При нейния режим не 1160, но дори 16 подписа е невъзможно да се съберат под един антидържавен текст, а още по-малко да се направи достояние на световната общественост чрез упресатат.
Като се опира само и изключително на физическия терор, военната диктатура фактически залага на една-единствена карта, чиято загуба неминуемо води до нейното падане. Ето защо от политическо гледище военната диктатура може да се разглежда като отчаян, безнадежден и осъден на загиване режим, особено пък когато той представлява продукт от разложението на фашистката държавата. Самата политика на «либерализация», която правителството на Франко провъзгласи, представлява косвено признание на разложителния процес.