10. Испанската социалистическа работническа партия, общо взето, през годините на франкизма е запазила предишните си периметри. След падането на Франковата диктатура тя смята, че трябва да се назначи временно правителство, което да не е нито републиканско, нито монархическо, но което трябва да реши най-назрелите проблеми: да даде всеобща амнистия на политическите затворници, да възстанови гражданските и политическите свободи и подготви провеждането на свободни избори.
11. В предишните рамки си остават и организациите на анархо-синдикализма: «Националната конфедерация на труда и Федерацията на анархистите от Иберия. Тяхната програма, както и по-рано се свежда до установяването на „либерален комунизъм посредством“ прякото действие на работническата класа» (20–428).
12. Комунистическата партия е вече твърде много обогатена от горчивия опит на миналото. Нейната програма-минимум предвиждаше обединяване на всички демократични сили на страната за събаряне на франкистката диктатура. След това страната трябва да вземе курс на изграждане на социалистическото общество, съобразен със специфичните условия на Испания, в който трябваше да участвуват най-широко и католиците. Всяка от изброените, както и по-малките политически партии, които не споменаваме, се стремят да привържат към себе си разни масови организации и съюзи.
Например партията Католическо действие създаде Алианса на християнските работници, Национална аграрна католическа конфедерация — Солидарност на християнските работници в Каталония и Солидарност на работниците от Баскония.
Тенденция към създаване на масови организации, естествена в условията на разлагащата се фашистка държава, води до възникването на страхотно много обществени организации, съюзи, кръжоци и пр. Техният статут във франкистката държава от 60-те и началото на 70-те години е полулегален. Отказвайки тяхното узаконяване, тя вече не е в състояние и да ги унищожи, за да върне обществото към предишното състояние.
Стихийният стремеж на испанското общество към многопартийна система се изразява не само в грамадното число политически партии и организации, но и в техния стремеж за многопартийност, изразен в програмата им. Нито една политическа партия, в това число и монархическите не искат еднопартийна система. Последната е до такава степен компроментирана от режима на Франко, че всяка партия, застъпила се за такава система, моментално би загубила привържениците си. Еднопартийната система основателно се асоциира с фашистката диктатура, тъй като е първа стъпка към нейното изграждане.
В защита на многопартийността много активно излизат католиците. Професорът по политическо право в университета в Барселона, католикът Хименс де Парга, публично се обяви против забраната на политическите партии в Испания: «Човек по своята природа е общително същество, но действува не изолирано а посредством асоциации. Поради това неговите политически права се осъществяват на практика посредством политическите асоциации, главно чрез политическите партии… Но става дума не за асоциации, създадени от властта, от правителството, в които могат или са длъжни да влязат гражданите. Става дума за правото да се създават такива асоциации, които от самите граждани се считат необходими и свободни както по своето съществуване, така и по своите цели» (26–88).
Комунистите също излизат в защита на многопартийността: «Нашето схващане за парламента — пише Сантяго Карильо — предполага, естествено, една многопартийна система. Официалната пропаганда в нашата страна хули и ругае многопартийността. Не си струва да се води полемика с тази пропаганда: нейните мотивировки са очевидни. Ние, испанците, имаме горчив опит от това, какво представлява в условията на нашата страна ликвидирането на многопартийността. В това отношение може да се каже, че сме научили нещо. Всеки режим, който осигурява свобода на партиите, дори с всичките си слабости ще бъде хиляди пъти за предпочитане пред сегашния.
… Партиите, дори с присъщите им слабости, са демократичен елемент в политическия живот на една страна, тъй като отразяват разнообразните интереси и позиции на различните социални слоеве и класи. Дори онези партии, чиито ръководства са послушни на монополистическия капитал, са принудени, когато се създават широки масови движения на общественото мнение и сред членовете им, да имат предвид в една или друга степен народната воля. От друга страна, съществуването на партии и тяхната политическа пропаганда допринася широките народни маси да се интересуват от живота на страната или в една или друга степен да участвуват в него, т.е. противодействуват на това, което бихме могли да наречем политическо безразличие на народа, от което е заинтересован монополистическият капитал и което той насърчава» (4–88).