Сантяго Карильо счита, че многопартийността е подходяща не само за периода след Франко, също и за изграждането на социализма. «Ние сме казвали неведнъж, че в Испания многопартийността е подходяща даже и за изграждането на социалистическото общество. Това не е никаква маневрена техника от наша страна, а цялостно стратегическо схващане» (46–89). Това се диктува от обстоятелството, че «изграждането на социализма днес не е вече задача изключително на работническата класа, а и на други обществени групи и слоеве; върху идеята, че днес наред с марксистко-ленинските сили, които изразяват мирогледа на научния социализъм, олицетворяван от комунистическата партия, съществуват и други социалистически тенденции, които могат да намерят отражение в други политически партии, чийто принос е абсолютно необходим за създаване на ново общество без експлоатирани и експлоататори» (46–89).
В днешна Испания против еднопартийната система се обявява, макар доста срамежливо, дори органът на «вертикалните синдикати» — «Пуебло», който през февруари 1963г. писа: «Една единствена партия не е най-добрият държавен метод, тъй като в обществото съществуват цяла гама идеи и мнения; също не е подходящ методът на съществуване на няколко партии, което неизбежно води към политически хаос. Именно затова е необходим такъв порядък, при който различните мнения биха могли да съществуват при една основна идеология. Ето защо е необходимо от единството и многообразието да се използуват техните положителни черти» (46–99).
Епилог
В края на Втората световна война, след разгрома на главните фашистки държави, цивилизованото човечество с покруса узна истинските мащаби за престъпленията, извършени от фашисткототалитарните режими. Въз основа на деянията на тези режими, както и на документите от техните архиви, за пръв път стана ясна цялата картина.
В частност стана очевидна несъвместимостта на основните «ценности» на фашизма — фашистката партия и фашистката държава — с ценността на човешката личност. На фона на концетрационните лагери, газови камери, планините от човешки трупове и методите за промишлено унищожаване на човека се разкри пропастта между фашизма и хуманизма. Фашистката държава по принцип не може да бъде хуманна. Това противоречи на нейната структура и природа. Тя не може да признае човешката личност и нейното пълноценно развитие за по-голяма ценност от самата нея.
Разбира се, фашистката държава не противопоставя себе си на личността, тя противопоставя личността и народа, като представя себе си за изразител на общите, основните интереси на народа (нацията). В името на тези мнимо общи интереси тя (пак от името на народа) смазва всяка отделна личност. И огромната еснафска маса, затъпена и оглупяла от пропагандата, и дава своята подкрепа.
Противопоставяйки се на антихуманната същност на фашистко-тоталитарните режими. Организацията на обединените нации прие на 10 декември 1948г. документ с историческо значение. На мястото на отхвърлената фашистка ценностна система, той предлага една позитивна, демократична и хуманна система, приемлива за съюзниците. В нея човекът с неговите основни граждански свободи и права се поставя по-високо от всички други обществени ценности.
Този документ е Всеобщата декларация за правата на човека, който отхвърля пункт по пункт принципите, върху които е построена тоталитарната фашистка система и нейната идеология. В член 1 на тази декларация прозвуча властният акорд от «Общественият договор» на Русо: «Всички хора се раждат свободни и равноправни по своето достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и са длъжни да постъпват в отношенията си един към друг в дух на братство.» Първият член на декларацията отрича основните стълбове на фашизма: расизма, национализма, шовинизма, тоталитаризма.
Следващите членове подчертават още по-категорично ценността на човешката личност. Според чл. 13: «Всеки човек има право на живот, на свобода и на лична неприкосновеност». Този член е насочен директно срещу основната теза на фашизма, за който човекът и човешкият живат са само средство, чрез което държавата постига своите цели. Хитлер смяташе напълно оправдано (и дори хуманно!) унищожаването на малоумните, старците и неизлечимо болните, както и да стерилизира циганите, за да може националсоциалистическата държава да се освободи от грижата за тях. Те пречат на укрепването на на държавата, следователно са вредни. Идеологическата база на това заключение е следната: фашистката държава е най-висшата политическа и социална ценност: всичко, което помага за нейното укрепване, е морално, което пречи, е аморално и трябва да бъде унищожено. Човешкият живот има смисъл само доколкото допринася полза за фашистката «общност».