Въз основа на тая идеологическа постановка нацизмът унищожаваше и съвсем здрави и нормални хора — политическите си противници (комунисти, социалдемократи, профсъюзни функционери), тъй като те, естествено, не можеха да бъдат полезни за каузата на националсоциализма.
Цял ред членове на Всеобщата декларация за правата на човека, отнасящи се до основните граждански и политически свободи, представляват също отричание на фашистко-тоталитарната система. Член 9 например отхвърля правото на държавата да подлага гражданите на произволен арест, задържане или изгнание. Член 10 отрича практиката на политически процеси при закрити врата, така характерни за типичния фашизъм, даже когато последният се опитва да създаде илюзията за някаква публичност. Член 11 отхвърля тезата на фашисткото «правосъдие», което негласно приема, че обвиняемият може да се счита за виновен и преди да е осъден от съда. Затова между прочем то допуска продължително предварително задържане на обвиняемия или пък практиката да бъдат вкарвани хора в концентрационен лагер без присъда, по усмотрение на полицията.
С подчертан антитоталитарен характер е също член 13: «Всеки човек има правото свободно да се придвижва и да си избира местожителството в пределите на всяка държава. Всеки човек има правото да напуска всяка страна, в това число и своята собствена, и да се връща отново в своята страна.» Тези свободи се доразвиват в членовете 14 и 15, които съответно гласят: «Всеки човек има правото да търси убежище от преследвания в други страни и да се ползва от това убежище», «Всеки човек има право на гражданство. Никой не може произволно да бъде лишен от неговото гражданство или от правото да измени своето гражданство.»
Особено ярък израз е намерила противоположността между демокрацията и фашизма в член 19, който провъзгласява правото на всеки гражданин не само да има свои свои убеждения, но и да ги излага публично и свободно, неограничаван от държавата и от нейните претенции за монопол в идеологическата област. Член 20 провъзгласява, че: «Всеки човек има право на свобода на мирните събрания и асоциации» и че «никой не може да бъде принуждаван да влиза в каквато и да било асоциация».
Антифашистката насоченост на декларацията особено ясно се вижда в точка 4 на член 23, която провъзгласява, че «всеки човек има правото да създава професионални съюзи и да влиза в професионални съюзи за защита на своите интереси». С други думи, профсъюзите имат предназначението да защищават интересите на трудещите се от собствениците и тяхната държава, а не обратно.
Разбира се, тук не е нужно да цитираме всички членове на декларацията, още по-малко да ги преразказваме. Ние изтъкваме само онези от тях, които са адресирани пряко срещу идеологията на фашизма, под каквато и фарма да се явява той.
Нашата задача, произтичаща от логиката на изложеното, беше да дадем историческата връзка между разгрома на фашизма и появата на Всеобщата декларация за правата на човека, която в случая звучи като победа на разума и хуманизма над фашисткото мракобесие на XX век.
Това изследване е израз на нашата вяра в принципите, прокламирани във Всеобщата декларация за правата на човека. Поради това считаме, че тя трябва да представлява неделима част от него.