Ще се спрем поотделно на всеки от посочените случаи на срастване.
С идването на Хитлер на власт в държавния апарат се вливат няколкостотин хиляди членове на нацистката партия, «за да укрепят властта», като стихийно и масово завладяват нейния апарат. За тях идването на нацизма на власт е триумф на «националсоциалистическата революзия». В речта си от 18 май 1933г. Гьоринг приветствува това положение: «Който е завоювал длъжностите, той ще ги владее». Един месец по-късно (т.е. през юни същата година) Рудолф Хес, който по това време е заместник на фюрера в партията, доразяснява: «… даже в случай, че ветераните на партията не притежават способности, то това се компенсира с техния горещ стремеж да работят за делото на националсоциалистическата държава» (103–108).
Впоследствие партийните членове получават предимство дори в сферата на изяшните изкуства и литературата. В окръжно Х 115 от 20 август 1937г. палатата по културата по повод приемането на членове в райхскамарата за изобразителни изкуства е казано дословно: «Старите партийни другари имат предимство. Доколкото специални предпоставки са налице; от само себе си се разбира, че трябва да се предлагат онези партийни другари, които още преди завземането на властта са участвували в движението» (178–107).
Фактически още преди края на 1933г. всички ръководни длъжности в имперските, областните и местните органи са заети от членове на фашистката партия. Ръководството на партията всемерно поощрява този процес. За укрепване на националсоциалистическата власт то провежда основна чистка в държавния апарат, която дава на партийните ветерани зелена улица към административните постове и служби. Със закона за възстановяване на професионалното чиновничество (от 7 април 1933г.) от имперските, областните и местните органи са изгонени «служащите, които вследствие на тяхната политическа дейност досега не са дали гаранции, че те всеки момент ще се обявят за националнта държава» (Reichgesetzblatt, 1933, Bd.I, S.175) като на тяхно място веднага постъпват преданите и проверени партизани на режима. През януари 1935г. е издаден закон, който още повече закрепва партийния монопол върху държавните длъжности. Съгласно този закон кандидатурите за бургмистри могат да се издигат само от местните първични организации на нацистката партия. След това този единствен кандидат се утвърждава от министъра на вътрешните работи в качеството му на бургмистър за срок от 12 години. Местните фашистки организации назначават и съветници на бургмистрите. По такъв начин хитлеристите напълно ликвидират самоуправлението, подменяйки го с централизираната система на правителствено управление, начело на което стои ръководството на нацистката партия. (103–107).
От гледна точка на интересуващия ни проблем крайно интересен е декретът на имперското и пруско министерство на вътрешните работи от 27 февруари 1936г., в който изрично е казано, че не може чиновникът да бъде безпартиен «при тесните взаимоотношения на партията и държавата» и особено пък да напусне партията поради несъгласие «с програмата и политическата установка на партията». «Във всеки отделен случай, се казва в декрета, следва да се провежда обстойна проверка с цел да се установи по каква причина чиновникът е излязъл от партията. Ако той е направил това, бидейки несъгласен с програмата и политическата установка на партията, то той не може да остане чиновник.
Но даже ако това не е така, то излизането на чиновника от партията при тесните взаимоотношения на партията и държавата може да наведе на мисълта, че не му достига вътрешна връзка с националсоциалистическата държава или необходимият дух на саможертвование» (89–438). На 26 януари 1937г. са издадени т.нар. «Основни положения на немския закон на чиновниците», според който всяко назначение на държавна длъжност, което не е съгласувано с органите на националсоциалистическата партия, се счита недействително. Защото «вътрешната връзка на чиновника с партията е предпоставка за неговото назначаване на длъжност… Чиновникът трябва да бъде изпълнител на волята на националсоциалистическата държава, ръководена от НСДАП» (89–533). Това разпореждане узаконява напълно и оконча телно партийния контрол над държавните органи, установява пълен монопол на националсоциалистическата партия над германската държава.
Казаното дотук се отнася не само до чисто административнните служби, но и до съда. По същия начин под контрол са взети и съдебните органи. Масово се снемат съдии по политически причини, главно за членуване в леви партии и съюзи. Онези от тях, които не са членували в леви партии, са подложени на голям политически и морален натиск да влязат в националсоциалистическата партия. В противен случай ги заплашва уволнение. Новите съдилища, учредени, за да преследват «лица, извършвали политически престъпления», се комплектуват изцяло от националсоциалисти, членове на партията. Дори Имперския съд, който издаде оправдателна присъда на тримата обвиняеми в подпалването на Райхстага, се оказа твърде неблагонадежден в политическо отношение и бе подменен с новосъздадения «Народен съд», занимаващ се само с политически дела. Съставът на този т.нар. «Народен съд» са двама съдии и пет партийни чиновници от НСДАП (90–319).