Но и в единия, и в другия случай тоталитарната система навлиза във фазата на нестабилност, тъй да се каже, на структурна недостатъчност, и тя, за да се съхрани, не може с друго да компенсира, освен чрез все по-честото и открито използване на насилието, репресията, терора.
Най-новите събития в Китай са потвърждение на това. Икономическата реформа, която китайското ръководство провеждаше в страната през последните 10 години, като разпусна комуните, раздаде земята на селяните под аренда за 10, 15, 20, 30, 50 години, като създаде по-свободен пазар, «специални икономически зони» и пр., трябваше така или иначе да доведе до противоречия между властта и интелигенцията. Икономическата реформа създаде условия, при които отделни групи от населението забогатяха, станаха по-самостоятелни и независими от държавата. В съответствие с новия си социален статус и настроение, те поискаха да бъдат по-свободни и в политическо отношение, което при съществуващия комунистически режим не можеше да стане, без да се посегне върху еднопартийната система. И посегнаха. Интелигенцията и младежта, които винаги са били най-чувствителни към въпроса за свободата и демокрацията, първи реагираха срещу монопола на Комунистическата партия, като поискаха неговото премахване.
Така че, преди още да се стигне до връщане на частна собственост в едни или други сфери на стопанския живот, преди още да се слезе до типичното за фашизма съотношение между база и надстройка (частна собственост и икономическата основа на обществото и абсолютен държавно-партиен монопол в политическата надстройка), характерните за фашизма феномени започват да се възпроизвеждат.
Разбира се, много е възможно преминаването през специфично фашистката фаза да не се потвърди навсякъде. При демонтажа ефектът на нестабилност може да се получи и в обратен ред. В Съветския съюз, например икономическата база все още е непокътната, абсолютният монопол на държавата върху националната собственост продължава да бъде неделим, докато в надстройката демонтажните процеси са отишли толкова далеч, че политическият плурализъм е вече факт: практически стъпки за отделяне на партията от държавата; неформални групи, движения, национални фронтове, които оспорват монопола на Комунистическата партия върху властта; стачки и национални движения за обособяване на самостоятелна държава; публичност. Това непрекъснато разголва дефектите и пороците на тоталитарната система. В известен смисъл се получава фашизъм наопъки (монополизъм в базата, плурализъм в надстройката!), което, разбира се, не престава да дестабилизира системата като цяло.
Ако в България преустройството бъде реализирано така, както е замислено от номенклатурата — да започне най-напред в икономиката, а после и в политическата сфера — ще се получи точно китайският вариант на демонтаж и фашизацията ще бъде съвсем ясно изразена. Впрочем, доколкото в някакви рамки се провеждат икономически реформи и определени групи от населението започват да придобиват самостоятелност и самочувствие, напрежението между базата и надстройката вече започва по-малко или повече да се усеща. Става дума при това не толкова за субективната страна на това явление, колкото за редица негови обективни прояви.
Всички тези разсъждения за преминаване през своеобразен фашистки стадий по пътя към цялостния демонтаж на нашия комунистически модел на тоталитарен режим, който — повтаряме — представлява съвършената форма на тоталитаризма, не отменят общата последователност на разпадането: тоталитарна система — военна диктатура (респективно — перестройка) — многопартийна демокрация. Общата формула е валидна и за двата типа тоталитаризъм практически за всички тоталитарни режими, само че по-съвършеният, комунистическият, преди да стигне до второто звено, често слиза до равнището на по-незавършения, фашизма. Този момент от деградацията понякога може да бъде доста ясно изразен като отделен подетап в ерозията на първото звено, друг път, разбира се, неговото присъствие може да бъде толкова слабо изразено, че да не бъде изобщо забелязано.