Доколкото ми е известно, една от главните причини за снемането на тогавашния секретар на ЦК на Комсомола по идеологическите проблеми — Белчо Иванов, била допускането на «Фашизмът» до печат, макар че както се установи по-късно, той не е знаел за този текст и е бил в отпуск. Чувал съм също много пъти да твърдят, че излизането на «Фашизмът» е било използвано и срещу Александър Лилов от неговите противници в Политбюро, но дали това е вярно, не мога със сигурност да кажа. Във всеки случай един от неговите помощници наскоро след излизането на книгата ме нападна точно в този смисъл. Той ми каза, че с «Фашизмът» съм «забил нож в гърба на др. Лилов».
Трябваше, естествено, и мен да накажат, но тъй като аз бях отдавна изключен от Партията, оставаха ми само административни наказания. Освободиха ме от завеждащ секция и ме извадиха от Научния съвет на Института по културата. И за да не стане скандал, направиха го по йезуитски начин: обявиха реорганизация в Института, в резултат на което моята секция «Култура и личност» се оказа закрита, така че да няма какво да завеждам, като за камуфлаж, закриха и съседната секция «Регионални проблеми на културата». Същевременно в «новоизградения» Научен съвет единственото име, което липсваше, беше моето.
Можех да протестирам, можех да вдигна скандал, но не го направих. Беше ми неудобно да защитавам себе си, след като заради моя книга други хора, на които аз не можех да помогна, пострадаха много повече от мен. Шеше да бъде некрасиво.
Очакването на властите, че с репресивните мерки ще сплашат културната общественост, ще я принудят да не коментира публично книгата, че ще накарат притежателите на екземпляри да не ги разпространяват, не се оправдаха. Общественият интерес вече беше станал толкова голям, че репресиите подействуваха като наливане на масло в огъня. Хора, които надали някога през живота си бяха чели политическа литература, се юрнаха да я търсят.
Тогава властите решиха да действуват по обходен начин и с по-голяма гъвкавост. Организираха светкавично масово издаване на две чуждестранни изследвания за фашизма: едното «Фашизмът: теория и практика» от френския автор Бурдерон, другото «Митове и действителност» от съветските автори Д. Мелников и Л. Чьорная, още повече че и двете по характер бяха също документални. Но…
Освен това отделите на ЦК организираха написването на разгромяваща резензия за книгата, която след дълго мътене излезе в 12 книжка на «Философска мисъл» (от 1982г.) под заглавие «За научен, марксистко-ленински анализ на фашизма», подписана от Митрю Янков. Основното обвинение срещу книгата беше, че тя не правела класово-партиен анализ на фашизма, поради което не била написана от марксистко-ленински позиции. Освен това, се отправяше и още по-абсурдно обвинение, че била преписана, била плагиат от книгата на Карл Попър «Откритото общество», макар тази книга да беше излязла цели 10 години по-късно през 1981г., а преди това (между 1967 и 1970г.) моят ръкопис бе многократно регистриран в централните издателства, за което пазех документи. Това беше груба и наивна клевета, на която бях принуден да отговоря с открито писмо до редколегията, в което настоявах или да се докаже плагиатството, както е прието да се доказва навсякъде по света, или редколегията да се извини публично, защото в противен случай ще ги дам под съд. Имах намерението действително да заведа дело срещу членовете на редколегията, но по-мъдри от мен приятели ме убедиха да не се занимавам с безмислени неща, още повече че една група активни борци против фашизма, сред които такива известни имена като Борис Делчев, Брайко Кофарджиев, Борис Спасов, Дачо Маринов, Дучо Мундров, Искра Панова, Невена Мечкова, Радой Ралин, както и по-млади от мен колеги — Ана Серафимова, Евгения Иванова, инж. Иля Иванов написаха протестни писма до Главния редактор на «Философска мисъл», в които изразяваха възмущението си, че се предоставя място на обругаващи статии в духа на 50-те години, като същевременно не се дава възможност на обругания да отговори…