— Сигурно няма да е трудно да се открие такъв човек — навъси се полицейският началник.
— Ако беше в чужбина, в моята страна, щеше да е съвсем лесно — каза Поаро. — Щеше да има малко кафене, където все някои си пие вечерното кафе. Но тук, в провинциална Англия… — той разпери ръце.
Лейтенантът кимна.
— Някои хора ходят по кръчмите и висят там, докато не ги затворят, но другите си стоят вкъщи и слушат вечерните новини. Ако някога излезеш на главната улица между осем и половина и десет часа вечерта, ще откриеш, че е съвсем безлюдна. Няма жива душа.
— Дали е разчитал на това? — предположи полицейският началник.
— Може би — отвърна Спенс. Изражението му не бе радостно.
Полицейският началник и следователят скоро си тръгнаха. Останаха само Спенс и Поаро.
— Май че не останахте доволен от делото? — попита Поаро със съчувствие в гласа.
— Този младеж ме безпокои — призна Спенс. — Такъв тип е, че човек никога не знае какво да очаква от него. Когато е самата невинност, се държи така, все едно че е виновен. А когато има вина — си готов да се закълнеш, че е ангелче небесно!
— Вие мислите, че е виновен? — попита Поаро.
— Нима вие не мислите? — отвърна му с въпрос Спенс.
Поаро разпери ръце.
— Много ми е интересно да зная — каза той, — с какво точно разполагате срещу него?
— Имате предвид не факти, а предположения?
Поаро кимна.
— Ами запалката например — предложи Спенс.
— Къде я открихте?
— Под тялото.
— Някакви отпечатъци?
— Никакви.
— Аха — каза Поаро.
— Да — добави Спенс. — И на мен това не ми харесва особено. Иначе часовникът на убития е спрял на девет и десет. Този час съвпада идеално с медицинската експертиза, а също и с показанията на Роули Клоуд, Че Ъндърхей е очаквал своя клиент всеки момент.
Поаро кимна.
— Да, всичко застава прекалено добре на мястото си.
— Виждате ли, мосю Поаро, според мен човек просто не може да се отърве от усещането, че Дейвид е единственият човек (е, и сестра му), който има някакъв мотив. Или той е убил Ъндърхей, или пък Ъндърхей е бил убит от някое външно лице, което по неизвестни причини го е проследило дотук — а това ми се струва безкрайно неправдоподобно.
— Да, съгласен съм с вас.
— Както виждате, никой в Уормсли Вейл не би могъл да има мотив — освен ако по някакво съвпадение тук живее лице (като изключим двамата Хънтър), което в миналото е имало връзка с Ъндърхей. По принцип е възможно, но в случая липсва каквото и да било доказателство от този род. Мъжът е бил непознат за всички, освен за брата и сестрата.
Поаро кимна.
— Специално за фамилията Клоуд животът на Робърт Ъндърхей е бил безценен. Защото този факт би означавал, че те ще си поделят огромно състояние.
— Отново, mon ami10, споделям напълно вашето мнение. Робърт Ъндърхей жив и здрав — това е нужно на всички от фамилията Клоуд.
— Значи пак стигаме до началото — Розалийн и Дейвид Хънтър са единствените хора с мотив за престъплението. Розалийн Клоуд е била в Лондон. Но Дейвид, както знаем, същия ден е бил в Уормсли Вейл. Слязъл е в 5.30 на гарата в Уормсли Хийт.
— Ето, вече имаме сигурен мотив, а също и сведението, че от 5.30 до неустановен час той е бил в близост до местопрестъплението.
— Точно така. Сега да разгледаме версията на Беатрис Липинкот. Аз ѝ вярвам. Чула е разговора, който предаде, макар че може и да го е поукрасила малко, но това все пак е човешко и не излиза извън рамките на нормалното.
— Съвсем човешко е, както казвате.
— Вярвам ѝ, не само защото я познавам, но и защото просто не би могла да съчини сама някои факти. Например тя никога преди не е чувала името Робърт Ъндърхей. Точно по тази причина съм склонен да вярвам на нея, а не на Дейвид Хънтър.
— Както и аз — присъедини се Поаро. — Направи ми впечатление на изключително последователен и честен свидетел.
— Имаме потвърждение за достоверността на разказа ѝ. А как мислите, защо братът и сестрата са заминали за Лондон?
— Това е въпросът, който ме интересува най-много.
— Добре, ето как стоят нещата с парите. Розалийн Клоуд притежава само пожизнена лихва върху състоянието на Гордън Клоуд. Не може да тегли от основния капитал или вероятно има право само на суми от около хиляда лири. Но скъпоценностите и всичко останало е нейно. Щом се е върнала в Лондон, първата ѝ задача е била да предложи за продан на Бонд стрийт някои от най-ценните си бижута. Нуждаела се е спешно от голяма сума пари в брой. С други думи, трябвало е да се запуши устата на някой изнудвач.