— И вие наричате това улика срещу Дейвид Хънтър?
— А според вас не е ли?
Поаро поклати глава.
— Улика за изнудване — да. Улика за преднамерено убийство — не. Двете просто се изключват взаимно, mon cher11. Или младежът е смятал да плати, или е планирал да извърши убийство. А вие току-що изтъкнахте доказателство, че той е имал намерение да плати.
— Да, да, може би сте прав. Но сигурно се е отказал.
Поаро сви рамене.
— Този тип хора са ми известни — започна да разсъждава лейтенантът. — По време на война са безценни. Смелост колкото искаш. Дързост и безразсъдно пренебрегване на личната безопасност. Хора, които се впускат във всякакви авантюри. Такива личности най-често печелят ордени за храброст, макар и в повечето случаи посмъртно. Да, когато отидат на война, те стават герои. Но в мирно време — в мирно време най-често свършват в затвора. Обичат риска, не могат да спазват правилата и не дават пукната пара за общественото мнение. И в крайна сметка не зачитат дори и човешкия живот.
Поаро кимна.
— Казвам ви — повтори лейтенантът, — познавам този тип хора.
Няколко минути двамата мъже мълчаха.
— Eh bien — проговори най-сетне Поаро. — Съгласихме се, типът на убиеца ни е ясен. Но това е всичко и то не ни води до никъде.
Спенс го изгледа с любопитство.
— Завиден интерес проявявате към този случай, а, мосю Поаро?
— Да.
— И защо, ако мога да попитам?
— Честно казано — Поаро разпери ръце — и аз не зная точно. Може би се сещам как си седях преди две години със свит на топка стомах (защото никак не обичам въздушните нападения и губя смелост, макар и да се опитвам да го скрия). Та си седя, както ви казах, с болезнено усещане ето тук — Поаро изразително притисна стомаха си, — в пушалнята в клуба на моя познат, а в това време клубният досадник, добрият стар майор Портър, нарежда нещо с монотонен глас. Разказва някаква дълга история, която никой не слуша. Никой, освен мен. Аз слушам, първо, защото искам да отклоня вниманието си от бомбите, и второ, защото фактите, които той описва, ми се струват интересни и подтикват към размишления. И се питам дали пък не е възможно един ден нещо да изскочи от тази история. И ето че сега нещо изскочи.
— Неочакваното се случи, така ли?
— Напротив — поправи го Поаро. — Точно очакваното се случи, което само по себе си е невероятно интересно.
— Очаквали сте убийство? — скептично попита Спенс.
— О, не, не! Но какво става? Една жена се омъжва повторно. Вероятност първият ѝ съпруг да е жив? Той е жив. Вероятност да се появи? Той се появява. Възможност да възникне шантаж? Възниква шантаж. Възможност, следователно, някой да му запуши устата? Ma foi12, устата му е запушена!
— Е, струва ми се, че всичко това се вписва в определена схема — каза Спенс, като се взираше подозрително в Поаро. — Обичаен вид престъпление — изнудване, което води до убийство.
— Нищо интересно, твърдите вие? Обикновено да. Но точно този случай е интересен, защото, разбирате ли — кротко промълви Поаро, — в него всичко е погрешно.
— Всичко е погрешно? Какво искате да кажете?
— Ами нищо не е, как да се изразя, в правилните си очертания.
Спенс се втренчи в него.
— Инспектор Джап винаги е казвал — отбеляза той, — че мислите ви са много заплетени. Дайте ми пример, какво наричате погрешно.
— Ами да започнем с убития. Всичко у него е погрешно.
Спенс поклати глава.
— Не го ли усещате? — попита Поаро. — О, не зная, може би аз си въобразявам. Добре, да погледнем един факт. Ъндърхей пристига в „Елена“. Изпраща писмо до Дейвид Хънтър. И Хънтър го получава кога? На следващата сутрин на закуска.
— Ами да, точно така. Той призна, че е получил писмо от Ардън тогава.
— Ако не се лъжа, това е бил първият знак за появата на Ъндърхей в Уормсли Вейл, нали? И какво е първото нещо, което Дейвид прави — отпраща на бърза ръка сестра си в Лондон!
— Ами да, напълно, понятно е — обясни Спенс. — Искал е ръцете му да са развързани, за да се заеме с нещата както той смята за добре. Може би се е страхувал, че жената ще прояви слабост. Не забравяйте, че той е водещата фигура. Мисис Клоуд е изцяло под негова власт.
— О, да, съвсем очевидно е. И така, той я изпраща в Лондон и отива при този Инок Ардън. Разполагаме с доста подробен отчет за разговора им, но фактът, който веднага се набива на очи, е че Дейвид Хънтър не е бил сигурен дали мъжът, с когото разговаря, е Робърт Ъндърхей. Подозирал е нещо, но не е знаел истината.
— Но в това няма нищо чудно, мосю Поаро. Розалийн Хънтър се е омъжила за Ъндърхей в Кейптаун и оттам двамата веднага са заминали за Нигерия. Хънтър и Ъндърхей никога не са се срещали. Следователно Хънтър само е подозирал, както вече казахте, че Ардън може да е Ъндърхей, но не го е знаел със сигурност, защото до този момент въобще не го е бил виждал.