Тя отново го погледна — безумен, печален поглед.
— Трябваше да призная греховете си. Само ако можех…
— А не можете ли? Нали затова дойдохте в църквата?
— Дойдох да потърся утеха, просто утеха. Но каква утеха може да има за мен? Аз съм грешница.
— Всички сме грешници.
— Но човек би трябвало да се покае… Длъжна бях да говоря… да разкажа всичко — тя покри лицето си с ръце. — О, всички онези лъжи, които наприказвах! Лъжите…
— Излъгали сте нещо за съпруга си? За Робърт Ъндърхей? Всъщност убитият е Робърт Ъндърхей, така ли?
Тя рязко се обърна към него. Погледът ѝ бе изпълнен с подозрение и предпазливост. Извика силно:
— Казвам ви, това не беше моят съпруг. Изобщо нямаше нищо общо с него!
— Убитият не е бил вашият съпруг, така ли?
— Точно така — предизвикателно заяви тя.
— Кажете ми — продължи Поаро, — що за човек беше вашият съпруг?
Погледът ѝ се закова в него. После лицето ѝ тревожно се сви. В очите ѝ се появи страх. Тя извика:
— Не желая повече да разговарям с вас.
Подмина го бързо и се затича по пътеката към площада.
Поаро не направи опит да я последва. Само кимна доволно с глава.
— Аха — промълви той, — значи е точно така!
После бавно се отправи към площада. След миг колебание тръгна по Хай стрийт, която водеше право към „Елена“ — последната сграда преди полята.
На входа на хотела се натъкна на Роули Клоуд и Лин Марчмънт.
Поаро огледа момичето с любопитство. Красива девойка, помисли си той, а също и интелигентна. Не от онзи тип, който му допадаше. Предпочиташе нещо по-нежно и по-женствено. Според него Лин Марчмънт безспорно бе модерно момиче, но човек спокойно би могъл да я определи и като тип от времето на кралица Елизабет I. Тези представителки на нежния пол си знаеха цената, държаха се свободно и се възхищаваха от дръзки и силни мъже.
— Толкова сме ви признателни, мосю Поаро — каза Роули. — Боже мили, наистина беше страхотен номер.
Което си бе самата истина, помисли си Поаро. Когато ти задават въпрос, чийто отговор ти е известен, не представлява никаква трудност да изпълниш номера си с всички необходими ефекти. Разбираше как се чувства Роули — да извадиш изневиделица, образно казано, някакъв си майор Портър, се доближаваше по ефектност до безброй зайци, изскачащи от шапката на фокусник.
— Направо се чудя как успяхте — продължи Роули. Поаро не го осветли по въпроса. В края на краищата и той бе човек. Фокусникът не разкриваше пред публиката тайната на триковете си.
— Както и да е, Лин и аз сме ви безкрайно благодарни — не спираше Роули.
На Поаро му се стори, че Лин Марчмънт не изглеждаше особено благодарна. Под очите ѝ имаше сенки от преумора, пръстите ѝ нервно се сплитаха и отпускаха.
— Това е от огромно значение за бъдещия ни семеен живот — каза Роули.
Лин се сопна:
— Откъде знаеш? Чакат ни още толкова много формалности.
— Кога ще се жените? — вежливо попита Поаро.
— През юни.
— А откога сте сгодени?
— Вече почти шест години — отвърна Роули. — Лин съвсем скоро се уволни от Женската спомагателна служба към военноморските сили.
— А сигурно е забранено жената да се омъжва, докато е в тази служба?
Лин кратко обясни:
— Аз бях в чужбина.
Поаро забеляза, че Роули изведнъж се намръщи. После рязко заяви:
— Хайде, Лин. Трябва да тръгваме. Предполагам, че мосю Поаро бърза да се връща в града.
Поаро отвърна усмихнато:
— Но аз няма да се връщам в града.
— Какво?
Роули се закова на място.
— За известно време ще отседна тук, в „Елена“.
— Но… но защо?
— C’est un beau paysage13 — кротко изтъкна Поаро.
Роули неуверено измънка:
— Да, разбира се. Но… не сте ли, хм… зает?
— Направил съм си сметката — усмихнато го увери Поаро. — Не съм длъжен непрекъснато да поемам ангажименти. Мога да се наслаждавам на свободното си време и да го прекарвам там, където ме отведе фантазията ми. А тя ме насочва към Уормсли Вейл.
Видя как Лин Марчмънт вдигна глава и го изгледа втренчено. Стори му се, че Роули беше леко притеснен.
— Предполагам, играете голф? — попита той. — Защото в Уормсли Хийт има много по-хубав хотел. А това селце е толкова загубено.
— Моите интереси — обясни Поаро — са насочени изцяло към Уормсли Вейл.
Лин каза:
— Хайде, Роули.
Роули я последва с неохота. На вратата Лин се спря и внезапно се върна назад. С тих и спокоен глас заговори на Поаро:
— След следствието арестуваха Дейвид. Вие… мислите ли, че имаха право?
— Нямаха друг избор, мадмоазел, след произнесеното решение.
— Имам предвид… мислите ли, че той го е извършил?