— А вие? — отвърна с въпрос Поаро.
Но Роули отново застана до нея. Лицето на Лин застина. Тя каза:
— Довиждане, мосю Поаро. Надявам се, ще се видим отново.
„Съмнявам се“ — каза си Поаро.
Малко след като си уреди с Беатрис Липинкот стая в „Елена“, той отново излезе. Стъпките му го насочиха към дома на доктор Лайънел Клоуд.
— О! — възкликна леля Кати и отстъпи крачка назад. — Мосю Поаро?
— На вашите услуги, мадам — поклони се Поаро. — Идвам да ви изкажа почитанията си.
— О, много мило от ваша страна, наистина. Да… ами заповядайте вътре. Моля, седнете. Само да преместя оттук тази книга на мадам Блаватски14. Ще пиете ли чаша чай? Само дето кейкът е толкова стар. Бях си наумила да купя пресен от Пийкок, понякога в сряда има и руло с пълнеж от сладко… Но едно следствие винаги обърква графика на домакинството, не мислите ли?
Поаро отвърна, че според него това е напълно разбираемо.
Беше си въобразил, че Роули Клоуд се притесни, когато спомена за намерението си да поостане в Уормсли Вейл. Безспорно леля Кати въобще не го посрещна приветливо. На лицето ѝ бе изписано изражение, твърде близко до смущението. После, като се наведе напред, прошепна заговорнически:
— Нали няма да кажете на съпруга ми, че съм идвала се консултирам с вас за… знаете за какво?
— Гроб съм, мадам.
— Имам предвид… По онова време нямах представа, разбира се, че Робърт Ъндърхей, горкият човек, такава трагедия, всъщност е бил тук — в Уормсли Вейл. И това все още ми се струва най-невероятното съвпадение!
— По-лесно щеше да е — съгласи се Поаро, — ако масичката за спиритически сеанси ви бе насочила направо към „Елена“.
Леля Кати се оживи леко при споменаването на масичката за спиритически сеанси.
— В света на отвъдното нещата са толкова непредвидими — започна тя. — Но на мен ми се струва, мосю Поаро, че във всичко има някакъв умисъл. Не смятате ли, че и в живота е така? Че във всяко нещо има умисъл?
— Да, наистина, мадам. Дори и във факта, че в момента седя тук, във вашата гостна, има известен умисъл.
— О, така ли? — мисис Клоуд се сепна. — Наистина ли? Ами да, може би сте прав… Вие несъмнено се стягате да се връщате в Лондон, нали?
— Не веднага. Ще поостана няколко дни в „Елена“.
— В „Елена“? Ааа, в „Елена“! Но нали там… о, мосю Поаро, смятате ли, че е разумно?
— Насочен бях към „Елена“ — тържествено заяви Поаро.
— Насочен ли? Не ви разбирам.
— Да, насочен от вас.
— Но… аз никога не съм… искам да кажа… нямах представа. Всичко е толкова ужасно, не мислите ли?
Поаро тъжно поклати глава и подметна:
— Говорих с мистър Роули Клоуд и мис Лин Марчмънт. Чувам, че скоро щели да се женят.
Това незабавно насочи вниманието на леля Кати в друга посока.
— Милата Лин, чудесно момиче е и толкова я бива в сметките. Мен например хич ме няма по тези работи, ама хич. Изобщо Лин да ти е в къщата е истински благодат. Ако забъркам някоя каша, тя винаги ме измъква. Милото ми момиче, от сърце се надявам, че ще бъде щастлива. Роули, разбира се, е очарователен, но може би… хм, е малко скучен. Имам предвид скучен за момиче като Лин, което е видяло толкова много свят. Защото Роули, разбирате ли, през цялата война остана във фермата — о, напълно законно, естествено. Искам да кажа, правителството така постанови, всичко беше наред — никакви признаци на малодушие, както по време на бурската война. Но от друга страна, това до известна степен ограничава човека.
— Шестгодишният годеж все пак е достойно изпитание за една любов.
— О, да, така е! Но ми се струва, че когато се върнат вкъщи, всички тези момичета стават някак си неспокойни… И ако се появи някой… може би някой, чийто живот е изпълнен с авантюри…
— Като Дейвид Хънтър?
— Не, между тях няма нищо — нетърпеливо отвърна леля Кати. — Абсолютно нищо. Съвсем сигурна съм! И добре че няма, не мислите ли? Толкова ужасно би било, особено след като се оказа убиец! На собствения си зет при това! О, не, мосю Поаро, моля ви, не оставайте с впечатлението, че съществува някакво разбирателство между Лин и Дейвид. Та те се карат всеки път когато се видят. Не, по-скоро ми се струва… о, Боже, май че съпругът ми се прибира. Нали няма да забравите, мосю Поаро, нито дума за първата ни среща! Горкият ми съпруг, така ще се разстрои, ако реши, че… О, Лайънел, скъпи, на гости ни е мосю Поаро, който така умело откри онзи майор Портър, за да идентифицира тялото.
Доктор Клоуд имаше уморен и измъчен вид. Бледосините му очи с малки зеници шареха безцелно из стаята.