— Така като гледам, е било доста по-дълго — отвърна Фиск. — Освен сериозното недохранване, изглежда, е имала аспирация на дробовете. Намира се в критично състояние. Трябва да й прелеем течности. Кога започна всичко?
— Не знам. Цял уикенд се храни. Доста добре при това.
— Тъпкала ли се е?
— Не. По-скоро хапваше здравословно.
— Тялото й не е било готово.
— Може би. Вероятно.
— Каквато и да е била причината, навярно е изхвърлила по-голямата част от храната. Сега е доста слаба, едва е в съзнание, както можете да видите и сама. Пулсът й е слаб. Трябва да й сложим система, но вените й не могат да я задържат.
— Направете каквото е необходимо. Не ми обръщайте внимание.
— Не се тревожете. Няма.
Бет излезе навън, извади телефона от колана си и потърси номера на Алън, който беше въвела в контактите си едва миналата вечер.
Мъжът вдигна на третото позвъняване и каза:
— Това е една приятна изненада.
— Не, не е.
Алън каза, че картата със здравните осигуровки на Лори вероятно е в дамската й чанта. Наистина я намериха там. Според Бет беше истинско чудо, че имаше покритие, затова я откараха в „Сейнт Франсис", а не в държавната болница. Джини се появи точно когато вкарваха приятелката й в линейката и всички потеглиха след нея. Алън пристигна скоро след като бяха приели сестра му. Най-накрая докторите бяха успели да включат система в ръката й.
Като неин най-близък роднина Алън беше допуснат до спешното, а Бет и Джини останаха навън, хванати за ръце, потънали в мълчание.
Накрая Джини намери сили в себе си и заговори:
— Чувствам се виновна, мамо.
— Няма причина за това.
— Има. Трябваше да се сетя.
— За какво?
— Че не може да започне да яде както преди.
— Откъде би могла да знаеш. Аз също не се сетих.
— Точно това ти казвам. Трябваше да се позаинтересувам.
— Защо? Защо въобще би ти хрумнало да го сториш? Ти й стана приятелка. Двете си прекарвахте добре.
— Да, но аз съм здрава. Тя е анорексичка, а това е много сериозно заболяване. Не можеш да излекуваш подобно състояния, като накараш човека да започне да яде всичко. Както направихме ние.
— Добре, вече сме наясно с това. Няма да го правим отново. Но не се вини за нещо, което не си знаела. Възможно е дори Лори да не е била наясно, тъй като и тя не е знаела колко може да яде и каква част от изяденото може да задържи. Вече е стабилизирана, нали? Благодарение на бързата ти реакция. Освен това й показа, че може да бъде щастлива в живота, когато се пребори със заболяването си. Това също е твоя заслуга. Не забравяй, че психологическата победа е половината битка.
— Ако успее да прескочи трапа. Бет стисна ръката на дъщеря си.
— Ще успее. Вече иска да живее.
— Надявам се да си права.
— Почакай — каза Бет — и ще видиш.
Вратите на чакалнята се отвориха. Алън изглеждаше състарен и изтощен, но успя да извади една усмивка отнякъде.
— Диагностицираха проблема — съобщи той. — Нарича се синдром на прехранването.
— Прехранване? — учуди се Джини.
— Да, ако си гладувал, а след това си започнал да ядеш, тялото ти не може да се справи с храната.
— Какви са последиците? — попита Бет.
— В общи линии това, което се е случило, макар че е можело да бъде много по-зле, дори фатално.
— Фатално? — Джини погледна майка си.
— Казано с прости думи — продължи Алън, — метаболизмът ти се прецаква. Добрите новини са, че са я стабилизирали. Казаха, че скоро ще я преместят в стая. Ще я държат тук поне за през нощта и на сутринта ще видят какво е състоянието й. Вероятно трябваше да остана с нея, когато я изписаха. Вероятно трябваше да съм при нея миналата вечер.
— Тъкмо обяснявах на Джини — каза Бет, — че всичко случило се с Лори не е по нейна вина. Искаш ли да повторя думите си и на теб?
Алън се усмихна на Джини и й каза:
— Майка ти се преструва, че има слабо място, но се оказва, че е изключително силна жена. Забелязала ли си го?
— Наистина имам слабо място — отвърна Бет. — Просто не му обръщам внимание през повечето време.
Джини си тръгна с такси в 20:45 часа. Бет и Алън стояха до пикапа му на паркинга на болницата.
— Знаеш ли — каза мъжът, — като я видях днес, ми се прииска Франк Риналди още да беше жив.
— Защо? — попита Бет.
— За да го убия.
Инспекторката го погледна и му се усмихна.
— Някога мислел ли си да станеш ченге? Имаш необходимото поведение.
— Не, благодаря. Харесва ми да строя. Иначе съм сериозен.