Вратата се отвори и пред тях застана Бина Кук. Жената носеше маратонки и анцуг в тъмносиньо и видимо едва сдържаше паниката си.
— Чували ли сте се с Джеф? — попита направо тя. — Защо сте тук? — Без да дава шанс на Бет да отговори, продължи: — Къде е Джеф? Защо сте тук?
— Може би ще е по-добре, ако влезем вътре — отвърна внимателно инспекторката.
Айк зае служебната си кола на Джаспър от екипа на криминолозите, за да може да се върне в центъра. Наближаваше полунощ и Бет караше партньора си към дома му в своята джета.
— Наистина ли не смяташ, че писмото приключва случая? — попита Айк. — Не че за Кук всичко не приключи вече. Но това писмо…
— Не е писмо — контрира го Бет. — Имейл е. Не казвам, че не приключва случая…
— Така ли? — сряза я Айк. — Чакай малко: „Скъпа Бина, моля те да ми простиш" — изрецитира по памет партньорът й. — „Те ще разберат за Питър и мен, а не искам да те подлагам на това. Така ще е по-добре за теб. Обичам те. Джеф".
— Да, точно така беше — съгласи се Бет. — Чудесна памет. Добра работа.
— Благодаря ти. Не ти ли звучи като предсмъртно писмо? Или, ако се изразя по твоя начин — предсмъртен имейл?
— Има всички елементи, да. Не мога да не го призная. Просто ми се иска да беше истинско писмо, написано собственоръчно и оставено на бюрото му или някъде другаде. Вместо това се предполага, че е решил да изпрати имейл на съпругата си и да я накара да полудее, докато чака да получи новините от нас или от някого другиго. Не ти ли се струва малко жестоко от човек, който е обичал съпругата си?
— Не се е сетил за това. Просто е искал да я предпази.
— От какво по-точно?
— Съдебен процес. Медиите. Присъдата му. Времето в затвора. Всичко.
Бет изведнъж осъзна колко е късно и колко изтощени бяха двамата с партньора й. Нощта беше изключително мъчителна, затова нямаше енергията да спори за неща, които вероятно щеше вече да е забравила на сутринта. Погледна Айк.
— Защо въобще обсъждаме това? — попита го тя.
— Нямам представа. Просто обичаш да спориш.
— Вероятно си прав.
— А това там — посочи през прозореца Айк — беше моята пресечка, която изпусна.
— Знам. Само те пробвах.
— Можеш ли да се прибереш сама у дома?
— Нищо ми няма.
— Изморена ли си?
— Добре съм.
— Можеш да поспиш час-два на дивана ни.
— Не. Добре съм.
— Винаги така казваш.
— Това не означава, че не е вярно.
— Също така не означава, че е вярно.
— Виж какво, независимо дали е вярно или не, когато намаля на следващата пресечка — скачай.
34
В 7:30 часа на следващата сутрин Джини стоеше на плота в кухнята с чаша кафе пред себе си. Когато майка й се присъедини към нея, тя й сподели, че вече е говорила с Лори, която била преместена в стая, системите й били махнати и започнала да се храни под режим, който включвал много мляко. По-късно щяла да има среща с диетолог и психолог, след това смятали да я изпишат, което й се струваше прекалено скоро. Тя пита Бет какво мисли по въпроса.
— Мисля, че знаят какво правят. Лори трябва да се научи сама да спазва диетата си — както и да се пази. Как ти звучеше?
— Изключително засрамена. Постоянно се извиняваше, че ни причинява подобно неудобство. Казах й да не се държи глупаво. Вината не е нейна. Но се тревожа, че ако се прибере в апартамента си, всичко може да се повтори отново.
— Сподели ли й опасенията си? Джини кимна.
— Какво ти каза тя?
— Че няма да го позволи. Гарантира ми даже. Каза ми, че случилото се вчера й е отворило очите и й е показало, че наистина е болна. Вече не иска да бъде. Желае да си живее живота. Да се наслаждава отново на неща като храната и времето, което прекарахме заедно през уикенда, макар че моето мнение е, че просто се е опиянила от веселбата. Вече е наясно, че трябва добре да се грижи за себе си, докато не качи малко килограми и не оправи метаболизма си.
— Да се надяваме, че това ще се случи възможно най-скоро. Нагласата й е обещаваща.
— Аз си помислих същото. Но все пак… ако живее сама… Бет остави чашата си на плота.
— Мисля, че Алън ще остане при нея. Поне в началото, за да се увери, че следва предписанията си.
— Определено ще й е от полза.
— Поне няма да й навреди. Джини погледна майка си в очите.
— Мислиш ли, че трябва да продължавам да се виждам с нея?
— Няма никакво „трябва". Вие сте приятелки. Забавлявате се. Защо да не прекарвате време заедно?
— Защото аз съм причината да преяде през уикенда. Едва не умря заради това.