— Сладурско.
— Не е. Мразя тази жена.
— На мен също не ми е любимка. Но къде се намираме в момента?
— Не знам. — Бет въздъхна тежко. — Знам, че е Рон.
— Кажи ми отново защо е убил своя партньор и приятел?
— Защото бедната и наивна Бина се е обадила на Кейт, след като отидохме първия път да искаме разрешението на Джеф да претърсим яхтата му. Кейт, също толкова наивна, колкото приятелката си, е предала наученото на Рон, който вероятно е сметнал, че ако успее да обвърже Джеф с яхтата — две еднакви гилзи биха свършили работата, ще успее да се измъкне елегантно. Какво мислиш?
— Мисля, че е перфектно. — Айк погледна Бет. — Как да пипнем кучия му син?
— Това няма да ти хареса и наистина много съжалявам, но нали се сещаш за вечерята, за която говорихме?
— Направих резервация в „А16". Невероятно добър италиански ресторант, за който знам, че ти е любимият. Седем и тридесет трябва да сме там, затова ще те взема в седем.
— Нали се сещаш за разговора ни за срещите с ченгета…
— Нещо е изникнало.
— Съжалявам, Алън, но наистина изникна.
— За цялата вечер?
— Не знам докога, но може да продължи до доста късно. Най-важното е, че трябваше да се случи и ще се случи тази вечер.
— Добре.
— Звучиш ми малко разочарован.
— Разочарован и нещастен, но не е като да не си ме предупредила. Ще го преживея някак си. Какво ще правиш утре вечер?
— Питаш ме просто ей така ли?
— Трябва да се възползвам от възможността да танцувам от време на време. Какво ще кажеш?
— Засега нямам ангажименти, но и двамата знаем, че това може да се промени. Не се опитвам да се правя на недостъпна, Алън, просто…
— Хей! Наистина. Разбирам те, но ще продължа да те моля, докато не ми кажеш да престана. Искаш ли да спра?
— Не.
— Добре. Впиши ме в графика си тогава. Седем часа у вас.
— Дадено.
Личната линия на Рон Джеймисън звънеше пронизващо в офиса му. Мъжът погледна часовника си и установи, че е седем часът. Навън, през стъклените му стени, двадесет етажа над градските улици, беше пълен мрак. Наистина трябваше да се прибира у дома. Можеше да игнорира това обаждане и да го остави да бъде прехвърлено на гласовата поща. Щеше да се оправя с него през уикенда. Но в крайна сметка беше личната му линия. Някой, когото познаваше. Някой, който имаше нужда от него.
Рон въздъхна и вдигна слушалката.
— Ало.
— Рон? Здравей. Много се радвам, че успях да те хвана. Обажда се Бина.
— Радвам се да те чуя. Съжалявам, че не се обадих през изминалите два дни, но просто се опитвам да се справя със случилото се. Сещаш се за какво говоря. Ти как си?
— Не особено добре. Толкова съм самотна и изплашена! Не мисля, че някога ще се оправя.
— Знам как се чувстваш. Като отворена рана е.
— Така е. Не знам кога ще зарасне, ако въобще това се случи някога.
— Разбирам те какво имаш предвид. Продължавай да се надяваш мъглата да се вдигне. Вярвам, че ще се случи, макар в момента да съм песимистично настроен. Но стига за това… как мога да ти помогна?
— Малко е… Знам, че е малко странно, но може ли просто да поговорим?
— Разбира се. Винаги съм насреща.
— Сигурна съм, че Джеф не се е самоубил. Не знам какво да правя по въпроса. Имам предвид, че ти беше най-добрият му приятел. Можеш ли да намериш логиката в действията му?
Рон изпусна една дълга въздишка.
— Разбирам те — отвърна той. — Трудно е да се приеме. Мисля, че някак си връзката му с Питър…
— Не! Не е това. Не искам да съм груба, но… Искам да кажа, че това не е свързано с Питър Аш. Става въпрос за Джеф — той наистина не се е самоубил, Рон. Кажи ми честно, вярваш ли, че го е сторил?
Още една въздишка.
— Не знам какво да кажа, Бобче. Патологът не се ли произнесе вече? Колкото и да е болезнено, мисля, че заключението е ясно.
— Не и за мен. Сигурна съм, че никога не би ме изоставил по този начин. А и защо би държал пистолета с дясната си ръка? Ами самият пистолет?! Откъде се взе?
— Смятах, че е един от сувенирите му…
— Не. Не. Не. Двете оръжия все още са в сейфа ни, Рон. Не е едно от тях.