— Не знам, Рон. Просто не знам.
— Аз да, Бина. Трябва да ми се довериш. Познаваме се от двадесет и пет години. Не те лъжа. Започвам да осъзнавам, че е възможно да са замесени много повече хора, отколкото си мислим. Когато поговорим, ще се увериш в думите ми. Мога да дойда до вас след двадесет минути. По-рано каза, че си сама. Удобно ли е да намина?
— Изплашена съм, Рон. Не знам какво да правя.
— Не те виня. Аз също съм изплашен. Трябва да разберем какво се случва, Бина. Моля те, трябва да ми се довериш.
— След двадесет минути?
— Дори по-малко. Ще летя, ако се наложи.
— Добре. Ще се видим след малко тогава.
Рон стискаше толкова силно слушалката, че ръката му беше побеляла. Внимателно я върна на мястото й и отпусна и стисна отново юмрука си. Часовникът тиктакаше, нямаше никакво време за губене. Щеше да дооформи плана си по път.
Извади си ключовете и отключи долното ляво чекмедже на бюрото си, извади от него своята „Берета 951" — на практика същия пистолет като двата, които беше донесъл от Ирак. Провери магазина, сложи го, издърпа затвора и остави оръжието пред себе си. Отново бръкна в чекмеджето и извади от него резервната кутия с патрони и резервния магазин. Трябваше да ги изхвърли някъде по път.
Затвори и заключи чекмеджето, стана, прибра резервните неща в джоба си, а пистолета затъкна в колана си. Взе палтото си от гърба на стола, облече го и тръгна към вратата.
Айк и Бет бяха на мнение, че Бина изнесе брилянтно представление. Разбира се, то я беше сринало емоционално. След двата телефонни разговора с Рон тя се беше пречупила и не спираше да плаче. Бяха я оставили да си почива на огромния фотьойл от червена кожа до бюрото на Джеф в офиса му, докато двамата инспектори стояха в притъмнялата дневна.
— Щеше ми се да стоваря целия божи гняв върху тях — каза Бет. — Да го провокирам на работното му място, след което да се прибере у дома, където да бъдат двамата с Кейт. Исках да ги питам за Питър, да им изложа мотива, който Рон е имал. Да чуя обясненията му къде са пистолетите му. Да ми предостави алибито си за двете убийства. Но не съм си и мечтала да дойде тук.
— Трябва да се погрижи за Бина — каза Айк. — Да я неутрализира по един или друг начин.
— Значи тя е нашата примамка? Това малко ме изнервя. Партньорът й сви рамене.
— Просто така се случи. Не казвам, че планът беше кой знае колко оригинален, но когато дойде тук, не трябва да му позволяваме да се доближава до нея. Аз се притеснявам за друго: дали ще проговори, ако му направим засада и започнем да му задаваме въпроси?
— Може би не. Може би няма да го стори. Вероятно ще се панира. Или ще се обади на адвоката си. Но каквото и да се случи, ще е изгубил всякаква почва под краката си и много лесно ще се срине. Не се тревожи. Ще го пипнем. Ако не тази вечер…
— Добре, но все пак се тревожа. Няма да дойде тук, за да говори, нали се сещаш?
— Да, мисля, че съм наясно с това.
— Така че…
— Така че ще я караме както дойде.
Звънецът звънна и камбанките зазвучаха в къщата.
— Момент!
Въпреки инструкциите на инспекторите да остане в офиса и при никакви обстоятелства да не приближава предната врата, Бина беше хукнала право към нея.
Преди Бет и Айк дори да могат да станат, жената вече беше стигнала на две крачки от вратата.
Докато вадеше пистолета си и ставаше от дивана, Бет избълва едно „Мамка му". Без да обръща внимание на болката в краката си, тръгна след госпожа Кук.
През матираното стъкло се виждаше силует. Бина хвана дръжката, завъртя я и отвори вратата.
Рон Джеймисън стоеше на постелката, точно под външната лампа.
— Бина — каза той приятелски. Ъгълчетата на устата му играеха в лека усмивка. — Толкова се радвам да те видя.
Вратата отчасти блокираше видимостта на Бет, но когато заобиколи ъгъла, видя, че Бина вдига дясната си ръка, в която имаше нещо тъмно и метално.
Инспекторката веднага осъзна какво се случва — съпругата на убития Джеф имаше намерение да стреля с 9-милиметровия „Та-рик", който беше извадила от сейфа. Айк съвсем безотговорно и глупаво я беше оставил сама през последните двадесет минути.
— Бина — провикна се Бет. — Хвърли го! Хвърли го! Жената се обърна едва към нея, на лицето й беше кацнало
ужасено изражение, и за миг застина.
Точно навреме, за да може Айк, който беше тръгнал към нея от другата страна на антрето, да я сграбчи, да посегне към пистолета и да й го отнеме. Тя падна на колене и заплака.
Рон приличаше на олицетворение на загрижеността и притеснението. Той пристъпи колебливо напред и прекрачи прага на дома на семейство Кук.