— Веднъж, Бет. Само веднъж. Не това е причината. А и ако се замислиш, случи се шест месеца преди убийството на Питър.
— Но вероятно само няколко дни, след като Рон е научил, Кейт. Или ревността му се е трупала през всичките месеци и изведнъж е избухнала.
— И после какво? Рон просто се е обадил на Питър и му е казал, че иска да се видят…
— От телефона в офиса на Джеф, да. Не забравяй това.
— Не бих го сторила — отвърна Кейт. — Защо да го правя, нали си фантазираме тук. Какво е направил след това в твоя измислен свят?
— Знаем какво е направил. Извадил е своя пистолет сувенир от Ирак…
— Имаш предвид един от пистолетите, които предаде миналото лято?
— Точно него, Кейт. Може би не си наясно, че се води отчетност на всички оръжия, които биват предавани, и нито един от двата пистолета — или някой подобен на тях — не е в списъка. Проверих вече.
— Разбира се, че си го сторила. Но пак ще те питам: какво от това? Търсиш доказателства, които не съществуват. Вероятно си много отчаяна. Трябва да разбереш нещо, Бет. Питър беше опасен човек — обясни й Кейт. — Опропастяваше животи.
— Значи е заслужавал да умре? — Бет погледна приятелката си изпитателно. — Ами Джеф? Той също ли опропастяваше животи?
— Джеф мамеше фирмата, мамеше и нас. Всички го смятаха за много честен, но той крадеше клиентите на Рон, вършеше неща, за които никой не знае.
— Значи също е заслужавал да умре? Заради бизнес решенията си? Не мисля така.
— Тогава защо?
— Защото сте видели възможност и сте се възползвали от нея. Можели сте да накарате нещата да изглеждат така, сякаш той е убил Питър и след това се е самоубил. Единственото, което е трябвало да сторите, е да го хванете насаме и да го застреляте, след което да оставите една гилза в колата му и една — от същото иракско оръжие — на яхтата, защото сте знаели, че ще намерим следи от кръвта на Питър, където всъщност го е застрелял Рон. Взели сте втората гилза от липсващия патрон, което е било доста умно от ваша страна, не мога да го отрека. Така ни накарахте — нас, полицаите, да смятаме, че един и същ пистолет е убил Джеф и Питър. Свършили сте си работата, нали?
Кейт се намръщи.
— На мен ми се струва, приятелко, че всичките доказателства, за които говориш, водят до едно и също заключение. Затова затворихте случая, нали?
— За мен не е затворен, Кейт. Никога няма да бъде и ще ти се наложи да живееш с това.
Перфектното лице на Кейт беше олицетворение на раздразнението.
— Не можеш да ме виниш за всичко това. Не знаех, че така ще се случи.
— Но се случи, нали?
— Значи вината е моя? Всички тези хора са мъртви заради мен, така ли?
Бет не отговори.
— Не мога да приема това — каза Кейт.
— Решението си е твое. Не мога да го променя. Нещата са такива, каквито са.
Кейт погледна хоризонта зад Бет, сякаш се надяваше там да намери някакъв различен отговор.
— Какво трябва да направя сега?
— Не знам, Кейт. Не мога да ти помогна. Трябва сама да решиш. Но ти обещавам, че когато намеря начин да ви спипам двамата с Рон, ще го направя.
Кейт протегна ръка и докосна рамото на Бет. В очите й блестяха сълзи.
— Не съм искала да наранявам никого, Бет. Трябва да ми повярваш.
Инспекторката погледна приятелката си право в очите.
— В интерес на истината — каза тя, — ти вярвам. Но не мисля, че някога ти е минавало през главата, че онова, което стори с Питър, ще има последствия. А трябваше да помислиш малко. — Минаха няколко секунди, вероятно половин минута, след което Бет просто кимна. — Сбогом, Кейт.
Инспекторката се обърна и тръгна към яхтклуба. Мина й мисълта, че ако Кейт носеше оръжие в себе си, сега беше моментът да го използва.
С ръце в джобовете на якето си продължи да върви.
Кейт извика името й — веднъж, но тя не спря, дори не забави ход.
Просто правеше една болезнена крачка след друга.
На около километър от мястото, на което тялото на Питър Аш беше изплувало, над пясъчни дюни, големи колкото футболно игрище, се рееше самотна бяла чайка. Птицата прелетя над Калифорнийски щатски път и кацна на най-високата от дюните, след което подскочи около метър надолу, разпери криле и изкряска на двойката пред нея.
— Я виж тази — каза Бет. — Безсрамница.
— Просто иска храна — отвърна Алън.
Двамата бяха седнали на одеяло, върху което си бяха направили пикник с остатъците от вечерята за Деня на благодарността, която прекараха вчера в апартамента на Лори. Долу в подножието на дюните нямаше вятър. Слънцето печеше точно над тях и ги обгръщаше в нехарактерна за ноември топлина.