Докато миеше чиниите, си тананикаше заразителната песен на Фарел Уилямс „Щастлив". Гледаше през кухненския прозорец как мъглата се наслоява на двора.
Животът отново се беше върнал към нормалния си ритъм.
Нямаше я цялата лудост от миналата седмица. За какво беше всичко? Какво си мислеше?
— Ало.
— Здравей, Кейт.
Нямаше нужда да се представя. Не можеше да е някой друг.
Тя остана мълчалива за известно време, след което затръшна слушалката на телефона над кухненския плот обратно на мястото й.
След по-малко от минута проклетото нещо отново зазвъня. Веднъж. Два пъти.
Вдигна слушалката, без да може да изрече каквото и да било.
— Кейт? Там ли си? Най-накрая съумя да отговори:
— Откъде намери този номер?
— Съпругът ти ми го даде, когато бяхме у Джеф.
— Не можеш да се обаждаш тук. Това е домът ми.
— Добре. Повече няма да те търся там. Дай ми мобилния си.
— Не можеш… не мога…
— Разбира се, че можем. Трябва.
— Не е забавно.
— Не се опитвах да бъда забавен. Отново настъпи тишина.
— Кейт? Там ли си още?
— Да. — Пое си въздух. — Какво искаш, Питър?
— Мисля, че е очевидно. Искам да те видя. Или поне да говоря с теб.
— Сега говорим.
— Не така.
Телефонът на Кейт имаше спирален кабел, който можеше да се разтяга до четири метра. Тя отстъпи от плота и се завъртя, уви се в него, след което се завъртя отново, за да се освободи. Това й отне известно време. Най-накрая каза:
— Питър, слушай ме. Мисля, че решихме да не правим това.
— Какво е това, което не правим?
— Няма значение. Бяхме заедно веднъж и точка.
— Това ли решихме? Не си спомням подобно нещо. Не се ли обади в офиса ми в петък?
Не последва отговор.
— Не се ли обади?
— Да.
— Добре, защо го направи?
— Не знам. Исках да чуя гласа ти. Исках да те видя.
— Но сега не искаш?
Кейт запази мълчание за момент, но накрая отговори:
— Различно е.
— Кое е различно?
— Всичко.
Питър се засмя изкуствено.
— Тук и двамата сме на едно мнение.
— Нямах това предвид.
— А какво точно имаше предвид? Как така всичко е различно?
— Не знам… просто… Мисля, че беше грешка.
— Значи да ми се обадиш в петък също е било грешка? Изведнъж става понеделник и ти казваш да забравим всичко?
— Да. Опасявам се, че да.
— Ами ако не мога да го направя? Ако не искам да го направя?
— Питър…
— Какво се случи през седмицата? Къде ходи, между другото?
Кейт не отговори веднага.
— Откъде знаеш, че съм ходила някъде?
— Знам, че не си беше у дома.
— Не си се опитвал да се обадиш, нали? Господи, кажи ми, че не си оставил съобщение на гласовата поща.
— Не съм — отвърна той. — Просто минах покрай вас.
— Минал си покрай къщата ни?
— Два пъти. В събота и неделя.
— О, господи, Питър. Какво си мислеше?
— Мислех си, че искам да те видя. Не да ти дойда на гости. Просто да те зърна.
— У нас? Не може у нас!
— Нямах намерение да почукам на вратата ти или нещо подобно. Просто исках да те видя отново.
— Мамка му, Питър, мамка му. Как би ме видял, ако не дойдеш да почукаш на вратата?
— Не бях го измислил дотам. Помислих си, че ако съм наблизо, ще те видя да излизаш по някое време. Честно казано, не виждам голяма разлика между моите действия и обаждането ти в петък. Смятах, че след четвъртък… не знам… някак си сме свързани.
— Не такъв беше планът, Питър. Просто нещо се случи.
— А сега не се случва?
— Нямах намерение да наранявам някого. Особено теб.
— Минало време вече, така ли? Слагаш край на всичко с лека ръка?
— Не знам какво друго да кажа. Съжалявам. — Кейт изчака известно време, но когато Питър не отговори, добави: — Ще затварям.
И го стори.
— Не можеш просто да… — успя да каже. Но тя беше затворила.
Пръстите на Питър бяха побелели от стискането на слушалката, той погледна надолу към нея, когато чу свободен сигнал, и я върна на мястото й.
Облегна се на стола зад бюрото в офиса си и скръсти пръстите на ръцете си. Вратата му беше затворена, дори я беше заключил, за да се увери, че Тереза или някой друг няма да влезе по време на разговора му. Навън мъглата се залепяше по огромните прозорци и затъмняваше света около и под него.
Това беше неприемливо.
Кейт беше преобърнала живота му с главата надолу, както и цялостната му представа за самия него. Заради нея — или заради промените, които настъпиха в главата му заради нея — беше застрашил семейството и кариерата си. Нима всичко случило се нямаше никакво значение и беше просто нейна прищявка? Как така й беше позволил да получи такава власт над него?