Питър погледна към телефона, сякаш беше живо същество. Отново сложи ръка на слушалката. Наясно беше, че ако й се обадеше, тя щеше да откаже да говори с него или веднага щеше да му затвори. Освен това нямаше какво по-различно да каже.
Стана от стола и отиде до прозорците, за да погледа белия воал, който обгръщаше всичко. Обърна се и погледът му се спря на снимката на Джил и момчетата. На нея тримата се държаха непринудено, закачаха се, лицата им бяха грейнали от радост, притиснати един до друг на плажа в Капалуа. Питър беше направил снимката преди три години по време на ваканцията им за Деня на благодарността и тогава като че ли беше уловил същността им — щастливи, близки, разчитащи един на друг, изпълнени с доверие.
Макар той да не принадлежеше на тази снимка поради куп причини, поне се чувстваше удобно, в свои води, предимно доволен от живота си. През повечето време.
Отиде до фотографията и я взе в ръце. Винаги беше смятал усмивката на Джил за изключително привлекателна. Докато я гледаше сега обаче, не изпита нищо друго освен тъга — още по-лошо дори — съжаление. Стореното от него щеше да я унищожи, ако научеше, и въпреки това дори да успееше да го запази в тайна, никога повече нямаше да е способен да я приема по същия начин. Тя щеше да е някоя, която беше успял да заблуди, която беше успял да направи на глупачка.
В интерес на истината, тя вече беше такава.
Питър се загледа в усмивката й, запечатана през времето на това парче хартия, и осъзна, че вече е прекалено късно. Никога повече нямаше да я обича истински. Не и като равна нему, не и като негова партньорка в живота. Самият факт, че нямаше да научи какво беше направил, че нямаше да разбере, я принизяваше в очите му.
Това не беше честно спрямо нея, разбира се, но какво можеше да направи? За него положението беше такова.
Какво щеше да се случи с момчетата?
В пристъп на гняв хвърли снимката и стъклото се пръсна по пода.
Все още стоеше над останките й, когато Тереза опита да влезе, но установи, че вратата е заключена, и почука.
— Питър, добре ли си?
— Момент. — Погледна към бюрото си и размести набързо някои неща. Прескочи парчетата стъкло и отиде до вратата, за да я отвори. — Много съм непохватен.
— Какво стана?
— Оставях една папка и без да искам съборих любимата си снимка.
— Не се тревожи за това. Можем да й вземем нова рамка. Добре ли си? Приличаш на призрак.
Питър поклати глава.
— Просто съм ядосан. — Изпусна дълга въздишка и продължи: — Съжалявам. Последните два дни бяха трудни за мен. А сега и това.
— Няма за какво да се извиняваш. Поне не на мен. Ще се обадя на чистача и ще го накарам да изчисти. Междувременно защо не си починеш малко? Мога да ти донеса кафе.
— Мисля, че това е чудесна идея. Благодаря ти.
Тереза се подвоуми за миг, пристъпваше от крак на крак.
— Не искам да си пъхам носа, където не ми е работа — започна тя, — но това свързано ли е с личния въпрос, с който се занимаваш? С онази жена?
Питър я дари с бърза усмивка.
— Не. Опазил ме бог. Тя е семейна приятелка. Не е заради нея. — Посочи към бюрото си. — Заради всичко това е. — След което добави: — Защо мислиш, че е жената?
— Не знам. Като за начало си заключил вратата си, а ти никога не правиш това.
— Просто не исках да бъда обезпокояван. Много съм изостанал с работата.
Тереза вдигна ръце.
— Не те съдя. Само споменавам. Но може би не е лошо да си вземеш малко отпуска. Истинска отпуска, Питър.
— Може би си спомняш, че ме нямаше миналия петък, което означава, че съм с един ден назад с работата. Ще ми мине. Ще се оправя.
— Нямам съмнения за това, но наистина изглеждаш малко преуморен и започвам да се тревожа.
— Затова си най-добрата секретарка на света. Добре съм наистина.
— Убеди ме. Но ще те наблюдавам. А през това време ще изпратя чистача и ще ти донеса кафе. Не стъпвай върху парчетата стъкло.
10
Във вторник зимата като че ли правеше опити да се завърне.
Юнската мъгла, която се появи преди две седмици, беше покрила града и снижила температурата до 10 градуса. С ледения вятър се усещаше като 5.
Кейт и Бет не стигнаха по-далеч от първата пресечка по „Вашингтон Стрийт" на север към „Филмор", когато бяха нападнати от няколко хапещи порива. Решиха да пропуснат днешната си разходка. Бет предложи да вземат колата й и да отидат до Фери Билдинг, където да купят някои неща, след което да похапнат нещо в „Маркет Кафе". Кейт, която беше ходила там само преди четири дни — оттам проведе глупавия спонтанен разговор с Питър Аш — не искаше да обяснява на приятелката си, че няма желание да ходи там, затова просто се съгласи.