Телевизионните коментатори приканваха хората да стоят настрана и да дадат възможност на екипите и превозните средства на Бърза помощ да стигнат до мястото и да си свършат работата. Въпреки тази молба, накъдето и да се обърнеше камерата, цареше пълен хаос — тълпите от хора по тротоарите и колите по улиците превръщаха града в непробиваема крепост.
Рон отново се опита да се обади на съпругата си, остави съобщения на двете си деца, че е добре, но ги помоли да му се обадят веднага след училище и да се приберат у дома. Не искаше да ги паникьосва, като ги пита дали са се чували с майка си. Опита се да се убеди, че мълчанието от нейна страна се дължи на натоварения трафик на телефонните линии.
Възможно беше да има друга причина.
Опита се да слезе с асансьора в гаража на сградата, но коридорът беше претъпкан с хора, които напускаха работните си места. Застана на опашката, но след четвъртата група със слизащи се отказа и реши да слезе по стълбите. Навярно навалицата там нямаше да му позволи да стигне по-бързо до гаража, но така поне щеше да се движи.
Качи се в колата и излезе на улицата, но там беше блокиран от неподвижни автомобили, някои от които очевидно бяха изоставени, и от хора, които вървяха между тях. След безкрайно чакане — десет минути? петнадесет? — съумя да се промуши в едно отворено пространство и зави надясно към дома си.
Отне му още двадесет минути, за да стигне до своята улица, трафикът се разреждаше с отдалечаването му от центъра. Огледа автомобилите наоколо и забеляза зеленото волво на съпругата си на обичайното му място. Разбира се, това нищо не означаваше.
Паркира в алеята си, пребяга до предната врата, първо почука, след което си отключи. Влезе вътре и пусна телефонния секретар в кухнята, за да чуе собственото си съобщение до Кейт, в което я молеше да му се обади възможно най-скоро.
Мобилният му телефон, който беше закачил на колана си, иззвъня и в своя стремеж да го извади бързо от калъфчето му, проклетото нещо му се изплъзна и падна на пода.
— Мамка му! — Най-накрая успя да вдигне. — Кейт?
— Не. Татко? Ейдън е. Мама с теб ли е? Добре ли е?
— Опитах се да се свържа с нея. Излезе на разходка с Бет и вероятно не си е взела телефона.
— Не си ли я чувал?
— Не, все още не. — Наложи си да не звучи разтревожен. — Вероятно са на средата на разходката си до Голдън Гейт Бридж и нямат представа за случилото се. Успя ли да се свържеш с Джейни?
— Да. Напът съм да я взема.
— Добре. Прибирайте се веднага вкъщи, става ли? И двамата.
— Разбира се. Татко?
— Да?
— Това наистина ли се случва? Имам предвид, че го гледахме в училище…
— Да — отвърна Рон. — Случва се. Просто се приберете у дома, чу ли?
— Идваме.
За Джини Тъли, дъщерята на Бет, отсъствието на майка й, когато се прибра от училище, не беше повод за тревога. В крайна сметка тя беше полицай, а подобна терористична атака над Фери Билдинг щеше да събере всички налични сили на реда. Джини нямаше съмнение, че точно това се случва в момента. Майка й беше повикана по спешност.
Онова, което й се стори странно, беше липсата на оставен телефонен номер или бележка, която да обясни какво се случва. Разбира се, Бет беше наясно, че дъщеря й щеше да се сети, без да е необходимо да й оставя съобщение, но това не беше характерно за нея. Обикновено, дори да отидеше до магазина, казваше на Джини къде отива и по кое време ще се прибере у дома. Или поне проверяваше телефона си за обаждания или съобщения от нея и веднага й звънеше, което не се беше случило сега. Поне не още.
Въпреки това седна с празен поглед пред телевизора и като хипнотизирана наблюдаваше ужасните картини. Добрите новини бяха, че всичките нападатели бяха мъртви и с всяка изминала минута вероятността да последва нова атака на друго място в града намаляваше.
Лошите новини обаче превишаваха значително добрите — убитите бяха стигнали шестдесет и седем, без да се включват четиримата терористи, а ранените — сто петдесет и шест. На Джини бройката й изглеждаше изключително голяма, макар да знаеше, че убитите тук бяха много по-малко от тези в Париж. Екранът на телевизора беше изпълнен с полицаи, пожарникари, линейки и лекари. Разбира се, точно сега майка й беше някъде там, помагаше, обезопасяваше района, правеше всичко по силите си.
Въпреки това…