Знаеше, че не е желателно да се обажда на партньора й, но предвид обстоятелствата смяташе, че може да го стори. Насили се да отлепи поглед от телевизора и набра номера на Айк.
— Маккафри. — От суматохата около него можеше да предположи, че той също е на мястото на събитията.
— Здрасти, Айк, Джини се обажда.
— Кой? Говори силно. Тук е истинска лудница.
— Джини е, Айк. Опитвам се да се свържа с мама. Чувал ли си я?
— Не. Помислих си, че е дошла да те вземе от училище. Не е ли с теб?
— Не, а и не отговаря на телефона си.
— Знам. Опитвам се да се свържа с нея цял ден. — Мъжът млъкна за миг. — Не бих прибързвал със заключенията. Телефонните линии са пълна каша, а тук е истински ад.
— Във Фери Билдинг ли си?
— Отвън. Възможно е да се намира точно срещу мен и да не мога да я видя. Днес е почивният й ден, нали? Спомняш ли си?
— Да, но не е характерно за нея да си зарязва телефона. Особено след като се е случило нещо такова. Със сигурност щеше да провери дали съм добре, а и да ме уведоми, че и на нея й няма нищо.
— Да, така е. Ще се опитам да я потърся тук и ще й кажа да ти звънне веднага. Може да мине доста време, Джин. Още не сме създали команден център на мястото. Няма никакъв ред. Но ще се появи. Успокой се и стой на телефона. И ако ти се обади, накарай я да ми звънне, става ли?
Алън Шоу работеше в една от къщите на „Авенюс". Собствениците се бяха изнесли за времето, необходимо за ремонта, и днес реши да изпрати двамата си помощници — Райън и Фелипе — на друг обект, докато свърши с шпакловката на гипсокартона в дневната. Един от големите плюсове да работи сам, беше липсата на гръмкото радио, което хората му слушаха по цял ден. Имаше нещо изключително успокояващо и приятно в това да си вършиш работата, да се увериш, че всичко е както трябва, без главата ти да се надува от музика или политически коментари.
Приключи в шест и нещо и подкара пикапа си през гъстата мъгла към къщата си на „Четиридесет и първа", близо до брега и „Клиф Хауз". Делеше двор с още една малка къщичка, която се намираше пред неговата и в по-голяма близост до улицата. След като се изкъпа и избръсна, отиде да си облече чисти дънки и изгладена риза, а след известно колебание реши да вземе едно от двете си спортни якета. По пътя към колата забеляза, че розите край пътеката бяха разцъфнали, извади швейцарското си ножче и отряза шест перфектни червени екземпляра, на които изчопли бодлите.
Десет минути по-късно, точно в седем часа, по някакво чудо си намери място за паркиране на „Лейк", на същата пресечка, на която живееше Бет. Погледна часовника си за десети път, грабна розите и отвори вратата.
Все още нямаше ясна идея какво щяха да правят. Попита я дали иска да излязат, и тя каза „да". Предполагаше, че трябва да я заведе някъде на вечеря, където можеха да си поговорят и да се опознаят по-добре. Някое тихо местенце с добра храна.
Алън беше забравил как се правят тези неща — не беше ходил на среща от почти цяла година, а последната беше истинска катастрофа. Дамата му беше някаква наркоманка, която го покани да излязат или по-скоро да влязат, след като се опита да го примами в леглото си още преди да са си разменили десетина приказки. Това съвсем не му се стори възбуждащо. Затова тази вечер се тревожеше за всичко, например дали Бет нямаше да приеме розите за нещо прекалено самонадеяно и глупаво.
Съвсем скоро щеше да разбере.
Инспекторката живееше на втория етаж на двуетажна къща, която си приличаше с повечето на тази улица. Отново провери адреса — това беше мястото, въздъхна и се заизкачва по стълбите. Натисна звънеца и чу приятна мелодия.
Никой не отвори.
Позвъни отново, пак чу приятната мелодия, зачака, след което почука колебливо. — Бет?
Не последва отговор.
Часовникът му показваше 19:06 часа.
Изчака до 19:30, след което провери телефона си, за да види дали му беше звъняла или изпратила съобщение — може би беше оставил апарата на вибрация и беше пропуснал.
Нямаше нищо. Алън въздъхна и остави розите на постелката, преди да се върне обратно в пикапа си.
ВТОРА ЧАСТ
12
Айк Маккафри беше спрял до една паркирана кола на „Фънстън" и беше включил светлините на своя плимът. Беше купил две чаши зелен чай и цял плик със свинско бао от „Тонг Палас", онова мрачно местенце надолу по „Лейк", след което писа на партньорката си, че след пет минути е при нея. Щеше да я вземе от тях.
Когато Айк се появи, нея още я нямаше. Това не го притесни. Вече се движеше доста по-бавно, макар че с всяка изминала седмица се подобряваше. Беше наясно, че това, че все още може да се движи, беше чудо.