Навън беше студена, ясна и слънчева сутрин в средата на ноември, но Айк нямаше нищо против да чака дори цял ден в топлата си кола, ухаеща на превъзходните китайски хлебчета, току-що извадени от фурната.
В крайна сметка закъснението нямаше да повлияе на тялото, което бяха напът да видят.
Жената излезе през предната врата и Айк се наведе леко и крадешком на седалката си, за да я гледа как се справя със стъпалата.
Бавно.
При нормални обстоятелства никой нямаше да разреши на Бет да се върне на активна служба в състоянието, в което се намираше. На теория всяко ченге трябваше да бъде способно да преследва престъпниците през дворове и през огради. Тя едва вървеше.
Само че след настъпилия хаос заради терористичната атака преди шест месеца полицията на Сан Франциско искаше да разчита на всички свои служители. Имаше работа за всеки, който имаше сърдечен пулс. Независимо дали с бастун или без, всички се радваха да видят Бет. Преди няколко седмици беше зарязала единия от бастуните си още преди докторът да й препоръча да го стори. Всъщност той й забрани да го прави, тъй като в крайна сметка бяха пострадали двата й крака и специалистът смяташе, че никой от тях не е готов да поеме цялата тежест на тялото й. Айк обаче познаваше по-добре партньорката си — тя си беше такава. Силна. В момента беше застанала на върха на стълбите и се колебаеше. Затъкна бастуна под мишница, хвана се за парапета с две ръце и заслиза, като преодоляваше стъпалата едно по едно. Стъпка, почивка, единият крак, а после и другият до него.
Направи всичко това три пъти, вдигна поглед и вероятно забеляза паркираната им кола, защото се изправи, пусна парапета с лявата си ръка, сграбчи бастуна с нея и премести крак на следващото стъпало.
Едно по едно.
Отне й около минута. Айк се наведе над седалките и отвори пътническата врата. Бет се намести вътре и му се ухили.
— О, боже мой — каза тя. — Тук мирише като в рая. Купил си свинско бао!
В този случай ги нямаше обичайните възражения покрай преместването на мъртво тяло предимно защото беше очевидно, че това не беше мястото на престъплението. Обаждането до 911 беше направено призори, когато все още беше тъмно под големите, масивни, надвиснали скали, които се бяха появили преди еони в пясъците под ресторанта „Клиф Хауз". Джон Морган, шестдесет и четири годишният рибар, който се беше обадил, първо си помислил, че водата е изхвърлила тюлен, но дори отдалеч цветът на нещото не му се сторил нормален, затова се приближил и установил, че става въпрос за човек, по когото все още били останали останки от дрехи — риза с дълги ръкави и каки панталони.
Техниците бяха извадили тялото от водата и го бяха оставили на пясъка. Айк и Бет стояха точно до него с ръце в джобовете и оглеждаха нараняванията му. Обувките и чорапите на мъжа ги нямаше, както и по-голямата част от левия му крак, от ръцете и лицето. Носеше брачна халка, която някак си беше пощадена от случилото се. Левият палец също изглеждаше в добро състояние, което означаваше, че могат да свалят отпечатъци и да се опитат да го идентифицират.
Бос, с обувките си от алигатор в ръка, Ленард Фаро — винаги добре облеченият шеф на криминолозите — дойде при инспекторите от отдел „Убийства", поздрави ги с „Добро утро" и им съобщи, че ще се връща в службата. Каза, че му е много студено и че няма какво повече да свърши на това място. Според него предвид състоянието, в което се намираше тялото, жертвата беше прекарала във водата поне два дни, вероятно и повече.
— Някаква идея какво го е убило? — попита Бет. — Удавил ли се е?
— Не сме ли ви уведомили? — учуди се Фаро. — Извинявам се за това. Възможно е да се е удавил. Аутопсията ще отговори на този въпрос, но едва ли има някакво значение, тъй като, ако се е удавил, то го е сторил, след като е бил застрелян в гърдите. — Приближиха се до тялото и шефът на криминолозите посочи към перфектен кръгъл отвор от дясната страна на лявото зърно на мъжа. — Ще е чудо, ако куршумът е пропуснал сърцето — каза той. — На гърба има доста чиста изходна рана, вероятно говорим за облечен куршум, а не за такъв с кух връх. Моето предположение е девет милиметра или четиридесети калибър.
— Някой докладвал ли е за изчезнали лица? — попита Айк. Фаро поклати глава.
— Не съм чул. Реших, че трябва да оставим това на вас.
— Някой ще забележи, че го няма — отвърна Бет. — Особено ако е женен все още.
— Скоро ще разберем. Отпечатъците му… Бет кимна.
— Разбрах те.