— Така. — Фаро замени сприхавия си тон със съчувствен. — Как си, инспектор Тъли? Доста път е дотук в този пясък.
— А трябва и да се връщам — отвърна Бет. — Но съм добре, макар и все още малко схваната. До Коледа трябва да мога да танцувам.
— Говори за следващата Коледа — намеси се Айк.
— Това няма значение — отвърна Фаро. — Радвам се да те видя наоколо. Чух, че си била доста близо.
Бет сви рамене.
— Винаги така казват, когато има много кръв. Тя заблуждава хората. Благодаря ти за загрижеността. В интерес на истината, аз бях една от късметлиите.
— Може и така да погледнеш на нещата — отвърна Фаро.
— Със сигурност извадих късмет. — Бет хвърли последен поглед на тялото. — Ще се заемаме за работа, Лен. Пожелавам ти приятен ден.
— На вас също.
Айк и Бет тръгнаха да се връщат през сухия пясък към колата си и на половината път мъжът каза:
— Знаеш ли кое е другото нещо, което заблуждава хората? Когато има много кръв и така нататък?
— Кое?
— Артериалното кървене. Бликането на кръвта. Хората се заблуждават и смятат, че е сериозно.
— Виж, на кого му пука за подробностите? Нека те съжаляват.
— Но ние не искаме това, нали? Бет го изгледа косо.
— Няма да отговоря на този въпрос. О, между другото…
— Кажи.
— Няма да е следващата Коледа, а ще е тази. За танцуването, имам предвид.
Когато се върнаха в центъра, провериха списъка на изчезналите лица. Никой не търсеше мъж на тази възраст.
Три часа по-късно пристигнаха отпечатъците с положителна идентификация. Жертвата се казваше Питър Аш, адвокат от кантората „Майър, Елдридж и Клайн", чиито офиси бяха в „Ембаркадеро Две".
Бет беше седнала на бюрото си в отворения офис на четвъртия етаж на Съдебната палата. Пръстите й летяха по клавиатурата и когато спряха, тя се намръщи. Вероятно беше издала някакъв несъзнателен звук, защото партньорът й вдигна поглед от бюрото си, което се намираше срещу нейното.
— Какво има, партньоре? — попита я той.
— Странна работа. Този тип Питър Аш е липсвал най-малко два, може би дори три-четири дни, нали?
— Да.
— Добре, работи на постоянна работа. Шофьорската му книжка твърди, че е местен. Така ли никой не се сети да забележи, коментира или заинтересува от липсата му през последните няколко дни?
Айк сви рамене.
— Може би е трябвало да пътува. Може би често е изчезвал и хората, които го познават, не са се тревожили. Може би никой не е искал да се паникьосва и са изчаквали да минат още няколко дена, преди да съобщят за изчезването му.
— Може би.
— Точно това казах. Даже три пъти. Вероятно мога да измисля още варианти, ако ми дадеш тридесет секунди.
— Сигурна съм, че можеш. Всичките ти предположения са логични, но въпреки това се съмнявам в тях. Междувременно трябва да посетим къщата, в която живее. В която е живял.
— Имах предчувствие, че ще кажеш точно това.
— Четеш ми мислите — отвърна Бет. — Затова сме толкова добър екип.
— Предполагам, че не можем да оставим тази работа на професионалистите. Да им позволим също така да съобщят лошите новини.
— Ние сме професионалистите, Айк.
— Знаех, че ще кажеш и това.
— Хайде — прикани го партньорката му. — Имаме адреса на Аш. Да се размърдаме.
— Сега ли?
— Кога предлагаш?
— О, не знам. Например, след като получим заповед? Бет се намръщи.
— Кой е съдията, който отговаря за заповедите днес? Сомърс?
— Мисля, че да.
— Виж, дори да се е върнал от обяд, което ми се струва малко вероятно, и дори да е трезвен, което е напълно невъзможно, искаме ли да си изгубим целия следобед в съдебната му зала, докато се измори да играе на видеоигрите си и благоволи да ни обърне внимание?
— Май не искаме.
— Правилен отговор. Не искаме. Съдиите се сменят в шест часа. Нека сега отидем на адреса да поразпитаме и да се надяваме, че следващият дежурен няма да ни изгуби времето като Сомърс.
Според шофьорската книжка на Питър Аш настоящият му адрес беше апартамент номер 4 на втория етаж на триетажна сграда с шест жилища на „Гроув" и „Масоник" в сянката на Санфранциския университет. Когато влязоха в квартала, двамата инспектори се усъмниха, че това може да бъде постоянното жилище на един известен и уважаван адвокат, но въпреки това позвъниха на външния звънец и зачакаха на стълбите. Не получиха отговор и тъкмо щяха да се връщат в колата си, когато доста навлечено момиче с раница спря пред тях. То извади връзка с ключове и отстъпи назад, сякаш двамата възрастни със сериозни лица представляваха някаква заплаха за нея.