— Мога ли да ви помогна? — попита колебливо тя.
Бет я дари с лека усмивка, бръкна в дамската си чанта и извади от нея документите си.
— Може би ще можете. Ние сме полицейски инспектори, търсим Питър Аш от номер четири. Той живее тук, нали?
— Питър? Да. Не е ли на работа по това време? Какво е направил? Загазил ли е?
Без да удостоява въпросите на момичето с отговори, Бет попита:
— Имате ли нещо против да ни кажете вашето име, моля?
— Разбира се, че не. Моника Дейли. — Тя посочи към пощенските кутии. — Живея в номер едно.
— Добре ли познавате господин Аш, Моника?
— Не точно. Имам предвид, че винаги се поздравяваме, но не се събираме заедно или нещо такова.
— Ние?
— Останалите от нас. В цялата сграда живеят студенти. Той е един вид стар и страни от нас, сещате се. Но иначе изглежда доста свестен. Купува на някои от момчетата, ако го помолят.
— Купува? — учуди се Айк.
— Сещате се — отвърна Моника, — бира и разни работи. Алкохол. Не всички тук имат двадесет и една. Но е готин, няма проблем с тези неща.
— Със закона ли имате предвид? — попита Айк. Момичето се засмя.
— Е, поне с този закон.
— От колко време живее тук? — попита Бет.
— Наистина не знам. Откакто се нанесох, сме съседи, но става въпрос само за няколко месеца. Какво е направил? Защо искате да говорите с него?
Оказа се, че Моника Дейли е единствената студентка, която си беше у дома в сградата на „Гроув Стрийт" в средата на деня. Без заповед за обиск нямаше как да претърсят апартамента на жертвата. Поне не днес.
Бет се обади в службата, където я уведомиха, че са намерили предишния адрес на Питър Аш, на който беше живял, преди да се премести на „Гроув Стрийт". Разбира се, трябваше предварително да проверят за стари адреси, преди да тръгнат да разпитват, както и да отидат при съдия Сомърс, за да вземат заповед за обиск, дори това да означаваше да чакат. За съжаление, както при всяко ново убийство, винаги бързаха. Бездруго беше минало достатъчно време от извършването на престъплението, а едно от основните неписани правила в тяхната професия гласеше, че шансовете да намерят нечий убиец се свеждаха до нулата, след като минеха два дни.
Движението, дори в грешната посока, понякога водеше до прогрес.
Бившето жилище на Питър Аш се оказа огромна, тъмнокафява, едноетажна къща на „Палома Драйв" в квартал „Сейнт Франсис Ууд". Мъжът беше живял тук седемнадесет години, преди да се премести. Двамата инспектори бяха наясно, че това беше достатъчно ясен знак, че Питър Аш или се беше развел, или беше в процес да се разведе.
Отбиха на широката улица и паркираха точно пред адреса. Към къщата водеше пътека от плочи — от едната й страна имаше увехнали слабоноги и теменуги, а от другата ниска, но обрасла ограда. Голямата морава видимо не беше косена от няколко седмици. Още знаци за разклатен брак.
Преди да стигнат до предната врата, чуха работеща прахосмукачка отвътре. Айк изчака Бет, която се движеше по-бавно, да го настигне. Тя му кимна и той натисна звънеца. Разнесе се плътен гонг и електроуредът затихна. След миг вратата се отвори с около петнадесетина сантиметра, докато веригата не я спря.
— Да? Мога ли да ви помогна?
Айк пое инициативата и размаха документите си.
— Ние сме инспектори от полицията. Вие ли сте госпожа Аш?
— Не. Вече съм Джил Корбин, но Питър Аш беше мой съпруг. Още е, докато не мине разводът. Той добре ли е? — Въпреки че вратата им пречеше, успяха да видят как жената сложи ръка на сърцето си. — О, боже мой. Казахте „полиция"? Мъртъв ли е? Мъртъв е, нали?
— Опасявам се, че да — отвърна внимателно Айк. — Много съжаляваме.
На Бет, която стоеше зад партньора си, й направи впечатление, че Джил веднага предположи, че съпругът й е мъртъв, а не ранен, нападнат или нещо подобно.
Жената се намираше от другата страна на вратата и издаваше скимтящи звуци — инспекторката си напомни, че подобни моменти бяха най-неприятната част от работата й. След няколко секунди попита:
— Джил… Госпожице Корбин… може ли да влезем за малко? — Надяваше се присъствието им да отвлече вниманието на тъгуващата и да й помогне до преодолее тези първи ужасни мигове по-леко.
Вратата се затвори и веригата изтрака. Отвори се отново, този път изцяло.
Джил беше средна на ръст и на телосложение жена. Черната й коса стигаше до раменете. При нормални обстоятелства щеше да е красива — имаше хубава кожа и правилни черти, но двете й очи и горната част на носа й бяха подути и сини, сякаш някой я беше ступвал доста сериозно през изминалите няколко дни. Тя отстъпи назад от вратата, държеше дясната си ръка до устата в някаква подобна на карикатура проява на скръб.