— На десети. Просто си отиде. Инспекторката отново намери сили да проговори:
— Виждали ли сте го оттогава? Джил кимна.
— Исках да отидем на семеен консултант и в началото Питър се съгласи, но не се получи. Той просто не искаше да работим върху проблемите си. Каза, че сме дотук с живота, който… който сме имали, и след три сеанса ми заяви, че всичко е загуба на време и повече няма да идва.
— Тогава ли спряхте да се срещате? — попита Айк.
— Не съм го виждала от два месеца. Последният път беше на рождения ден на синовете ни. Който беше поредното бедствие, вероятно най-лошото.
— Извинете — каза Айк. — Рожденият ден на синовете ви? За двама ли говорим?
— Двама. Рождените им дни са на една и съща дата. 16 септември. Близнаци са, навършиха деветнадесет. Ерик и Тайлър.
Добри момчета са, макар че цялата тази работа с баща им наистина им обърка главите. А сега и с това… — жената погледна жално към инспекторите — няма връщане назад, нали? След моментно мълчание Айк наруши тишината:
— Какво се случи на рождения ден? Джил се подвоуми секунда-две.
— Кратката версия е, че Питър се беше напил и беше решил, че денят е чудесен да дойде у дома и да поговори приятелски с всички нас. Изглежда, си мислеше, че можем да продължим напред и да забравим, че някога сме били семейство, и тъй като той нямаше лоши чувства, ние също не трябваше да имаме. Просто не се получи цялото това семейно събиране, но се наложи всички да го изтърпим.
— Какво стана? — попита Бет.
— Както вероятно вече сте се сетили, не мина много добре. Питър се беше впуснал в абсурдни обяснения, с които се опитваше да ни накара да разберем, че в действителност не ни е изоставил и бла-бла-бла, когато Ерик побесня и буквално му се нахвърли… не че Питър не си го заслужаваше, но картината не беше много приятна. Наложи се двамата с Тайлър да ги разтървем — целите бяха в кръв. Всичко това беше изключително неприятно.
— Много съжалявам — отвърна инспекторката. — Сигурно ви е било много трудно.
— Не знам какво се случи. Просто се превърна в ужасен човек.
— Къде са момчетата ви сега? — попита Айк.
— На училище. Ерик в Калифорнийския, а Тайлър в Щатския. О, боже мой, как ще им кажа за баща им? Бедните деца. — Джил внезапно стана и избърса длани в дънките си. — Трябва да им се обадя. Не мога да позволя да чуят това по новините или да го прочетат във вестника.
Инспекторите също станаха. Тръгнаха към вратата и когато стигнаха до нея, Бет се пресегна към дръжката, но спря и се обърна.
— Имам още един последен въпрос, ако нямате нищо против, Джил. Моля ви, не се обиждайте, но какво се е случило с лицето ви?
— Лицето ми…? — Жената докосна с длани бузите си. — О! — Като че ли издиша от облекчение. — Миналата седмица бях на ринопластика. Оправях си носа. И очите. Смятах, че вече не съм достатъчно красива за Питър… затова, ако променях външния си вид… — Раменете й увиснаха и за момент заприлича на петнадесетгодишна. — Голяма съм глупачка — каза тя. — Глупава и суетна. Съжалявам, но трябва да се обадя на момчетата.
— Разбира се — отвърна Бет. — Повече няма да ви безпокоим. Преди да им се обадите, може ли да ни дадете мобилния телефон на Питър? Ще се наложи да го проверим, за да разберем къде и с кого е бил в нощта, когато е умрял.
— Какво мислиш? — попита Бет, когато се качиха в колата. Двамата с Айк бяха партньори от повече от две години, затова нямаше нужда да му обяснява какво има предвид.
— От едно до десет — отвърна той, — като десет е абсолютно сигурно, че го е направила, й давам две, може би дори едно. В интерес на истината, е възможно даже да е нула.
— Някога имали ли сме нула? Не си спомням такава.
— Не мисля, че сме имали. Ще си изям значката, ако се окаже, че тази жена го е убила. Тотално я изненадахме. Тя нямаше представа.
— Съгласна съм.
— Нямам нищо против обаче да поговоря с момчетата й преди нея.
— Да. Но няма как да стане. — Бет задъвка бузата си за момент. — Както вероятно вече си се сетил, синът в Калифорнийския — Ерик — е по-близо до баща си, на един автобус разстояние. Плюс това е синът, който му се е нахвърлил. Да нападнеш баща си, не е малка работа.
Айк я изгледа с ухилена физиономия.
— Ерик от Калифорнийския е синът, нападнал баща си. Как ги помниш тези неща? Да не си детектив или нещо подобно? Интересно ми е да разбера дали Ерик има оръжие, кола или поне едно от двете.
— Сигурна съм, че ще се наложи да разберем.
— Плюс това няма да е лошо да определим точното време на смъртта.
— Плюс това, да. Ще е чудесно, ако успеем да го сторим. Пътуваха в мълчание — една пресечка, втора. Спряха пред знак „Стоп" и стояха на него шест-седем секунди. Доста дълго време.