Сега, ден след като тялото на Питър беше намерено под „Клиф Хауз", Кейт седеше на кухненската маса, пиеше кафе и четеше „Кроникъл". Децата изядоха послушно здравословната си закуска в характерната за последните месеци атмосфера на изнервено спокойствие, която цареше в къщата. Те я целунаха, събраха учебниците си, взеха си раниците и тръгнаха за училище.
Откакто Кейт започна отново да се движи, Рон стоеше горе, докато тя и децата закусваха долу — това се беше превърнало в някакъв негов ритуал. Слизаше няколко минути преди да тръгне за работа, и пиеше чаша кафе с нея. Само дето я пиеше бързо и нахвърляше къщните задачи по своя организиран, мил, разумен и резервиран начин.
Докато го чакаше да слезе днес, видя новината за Питър на първа страница на вестника и коремът й се сви. Помисли си, че може да повърне.
Домашният им телефон звънна и Кейт стана, за да го вдигне, но осъзна, че Рон вече беше вдигнал онзи в спалнята им. Чу приглушения му глас да се носи из къщата.
Кейт се върна на стола си, взе чашата с кафе и отпи от нея. Сгъна вестника и го избута в средата на масата. Потърка белега, който й беше останал от куршума.
Рон все още говореше по телефона, но не можеше да разбере какво казва. Когато думите секнаха, чу стъпките му по стълбите и след малко самият той се появи в кухнята.
— Кой беше? — попита Кейт с фалшива веселост.
— Джеф — отвърна съпругът й и погледна вестника. — Сподели ужасни новини. Вероятно вече си прочела за тях. Изглежда, някой е убил Питър Аш.
Кейт преглътна.
— Видях. Не е за вярване.
— Наистина не е. — Рон посочи плота. — Нека си сипя едно кафе.
— Искаш ли нещо за закуска? Все още има бекон и английски мъфини.
— Не, благодаря. Само кафе.
Рон си напълни чашата и остана на място до кафе машината, двете му ръце бяха опрени в плота.
— Добре ли си? — попита Кейт.
Съпругът й въздъхна тежко и се обърна, изчака още секунда, след което отиде до масата и седна.
— Планирала ли си нещо специално за тази сутрин?
— Само обичайните задачи. Физиотерапия и пазаруване за вечеря. Защо?
— Просто си помислих… — започна Рон, но млъкна и я погледна — тялото му сякаш беше замръзнало. — Мисля, че трябва да поговорим.
Рон си беше сложил онова, което Кейт наричаше смелото му лице.
То представляваше нещо средно между разумна усмивка и сърдита гримаса и предвещаваше края на емоционалното му сдържане. Когато Ейдън беше катастрофирал на дванадесет, Рон й беше съобщил новините със смелото си лице. Същото беше сторил, когато онези копелета от предната му фирма „Крендъл и Дод" го уволниха след рождения ден на Джейни около коледната ваканция. И отново, когато й каза, че повече няма да представя „Текей".
Рон обви с длани чашата си, а погледът му се рееше из помещението. Той прочисти гърлото си и най-накрая я погледна.
— Първо на първо, искам да си наясно, че те обичам. Всички те обичаме. Без значение какво ще се случи, това няма да се промени. Всички се опитваме да се справим със ситуацията по свой собствен начин, да я осмислим и да разберем за какво става въпрос.
Кейт килна глава на една страна като любопитна птичка.
— Нямам представа за какво говориш, Рон.
Съпругът й кимна, сякаш това беше отговорът, който очакваше, след което продължи:
— Знам, Кейт — заяви той. — Не разбираш ли? Знам. Няма да се изненадам, ако и децата са се досетили.
Тя стисна зъби и го погледна.
— Не всичко — продължи Рон, — може би само малка част, но основните факти са ясни.
— Факти — пренебрежително повтори Кейт.
— Не че съм си пъхал носа, с цел да открия нещо. Но след като влезе в болницата, някой трябваше да плаща сметките, а кой друг, освен мен? Някой трябваше да чете и пощата.
Кейт повъртя чашата си, без да отлепя поглед от нея. Завъртя я на четвърт оборот. После обратно.
— Получих запитване дали си удовлетворена — продължи Рон — от престоя си в „Меридиън". Проверих датата, в която беше излязла сметката. С малко ровене попаднах и на такси за използването на „Юбер" коли. Бутилка „Сребърен дъб". Върнах се назад и проверих графиците ни, мислех си, че съм забравил нещо или че сме настанили някого от старите ти приятели в този хотел.
— Не беше…
Рон вдигна ръка, за да я спре.
— Моля те. Нека довърша. Може би щях да забравя всичко това, ако нещата не станаха малко налудничави, когато разбрахме, че може да не оцелееш. Имаше и нещо друго, което тревожеше децата — тримата обсъждахме сериозни теми, докато ти беше в интензивното — живота и смъртта, както вероятно вече си се сетила. Както и да е, знаеш, че двамата имат това възвишено морално чувство…