— Ще ми се всичко да бъде постарому. — Кейт изпусна дълга въздишка и вдигна очи, за да срещне погледа на съпруга си. — Ще ми се отново да си имаме доверие. — Една сълза си проби път и потече надолу по бузата й, докато не я избърса. — Съжалявам, Рон. Не съм искала да те нараня.
Съпругът й бавно въртеше чашата си.
— Мислех си, че ако се съревновавахме кой е преживял повече болка в последните шест месеца, ти щеше да победиш.
— Не е същото.
— Не е, но е достатъчно близко. Може би просто трябва да забравим всичко. Да кажем, че сме квит. За това исках да поговорим.
— Знаеш ли — започна Кейт, — щеше да е много по-лесно, ако беше някое студенокръвно копеле. Тогава просто щяхме да се разделим и да сложим точка на всичко.
— Не искам това. Ти искаш ли го?
— Не.
— Добре. Нека не говорим повече за това.
14
Бет беше на бюрото си в службата. Девет часът минаваше и Айк беше звъннал, за да я предупреди, че ще закъснее. Шестгодишната му дъщеря Хедър имаше 39 градуса температура, затова той каза на Бет, че може да не се появи скоро в отдела. Отговори му да не се притеснява и че ще се справи без него. Прекрати разговора, но телефонът й звънна отново, тя вдигна и чу дълбок мъжки глас:
— Ало? Сержант Бет Тъли ли е на телефона?
— Говори инспектор Тъли.
— Инспектор Тъли, обажда се Алън Шоу. Не знам дали ме помните, но…
— Помня ви, господин Шоу. Как мога да ви помогна?
— Не става въпрос за мен, а за сестра ми, Лори. Не знам дали си спомняте, но тя…
— Господин Шоу. За втори път се съмнявате в паметта ми. Какво ще кажете да пропуснем тази част и да ме запознаете със същественото, а ако има нещо, което не помня, ще ви попитам и вие ще ми отговорите. Какъв е проблемът със сестра ви?
— Мисля, че умира. Анорексията, с която се бореше…
— Това, господин Шоу, не си го спомням. Наистина беше прекалено слаба, но тогава това не ми се стори основният й проблем.
— Е, сега е. Убийството на Франк Риналди беше голям удар за нея, но те мислят — лекарите, които работят с нея, че скорошната терористична атака вероятно я е бутнала от ръба, на който се е намирала. Посттравматичното й разстройство се е влошило през последните две седмици. Тъкмо се върна от клиниката, където успя да качи няколко килограма и да се посъвземе, но като се прибра… както и да е, историята е доста дълга, с две думи, тя ме отряза, когато исках да я видя и да проверя как е, докато накрая не издържах и я посетих в дома й преди два дни. Тя… — гласът на мъжа като че ли се изгуби, но бързо се възвърна. — Тя е много зле, инспектор Тъли. Едва се движи. Прилича на скелет. Казах й, че трябва да се върне обратно в клиниката и да започне да яде по график, но тя ми отговори, че е приключила с това. Най-плашещото е, че според мен е забравила как да яде, и тялото й просто се предава.
— Много съжалявам да чуя всичко това — отвърна Бет. Тя много ясно си спомняше нощта, в която двамата с Алън — господин Шоу — утешаваха Лори Шоу след убийството на любовника й Франк Риналди, — но не съм сигурна какво искате да направя.
— Нали мога да мина на „ти"? В интерес на истината, и аз не знам, но ми свършиха вариантите. Наясно съм, че наистина ти пукаше за нея…
— Така е. Още ми пука.
— Е, добре. Разчитам на това. Имам предвид… онова, което искам да кажа, може да ти прозвучи малко странно — на мен поне ми е странно ей така да ти се обадя, след като не направих нищо последния път.
— Последния път?
— Помниш ли, че имахме среща?
— Да продължим с презумпцията, че помня всичко, става ли?
— Добре. Когато дойдох до вас, ти не беше там.
— Идвал си до нас?
— Имахме среща. Помислих си, че просто искаш да ме разкараш.
Бет стисна толкова силно телефона, че пръстите й побеляха.
По време на лечението си беше мислила много пъти за Алън, но тъй като дните минаваха, а той не се обади, нито се опита да се свърже с нея, го беше отписала.
Мъжът продължи:
— На следващия ден осъзнах, че навярно си била извикана на работа заради терористичната атака, затова реших да ти оставя малко пространство. Но това пространство ставаше все по-голямо и по-голямо и след цели два месеца не успях да събера достатъчно кураж, за да ти се обадя. Струваше ми се прекалено неловко, сякаш се опитвах да се бутам в живота ти, когато ти имаш много по-важни неща за правене. Трябваше просто да вдигна телефона, но така и не го направих. Съжалявам за това.
— Всичко е минало, Алън. Няма значение. Важен е само настоящият момент.
— Сега не става въпрос за мен или за теб и мен. Става въпрос за Лори. Не знам към кого другиго да се обърна. На мен ми се струва, че сестра ми се е предала. Не знам какво да правя с нея, но се страхувам, че ако не измисля нещо бързо, тя ще умре. Във всеки случай смятам, че можеш да й помогнеш много повече, отколкото аз самият. Поне има шанс да те послуша.