Бет не знаеше дали това наистина е така, но не мислеше, че може да пренебрегне отчаяната молба на Алън.
— На същото място ли живее? — попита тя. — Тази сутрин имам малко свободно време, мога да се отбия до тях и да поговорим. Сигурен ли си, че ще е там?
— Въпросът е дали ще успее да стигне до вратата, за да ти отвори.
— Ще й дам достатъчно време.
Хапещият студ не пускаше града от хватката си.
Бет стоеше на слънце на тротоара на „Грийн Стрийт" и чакаше Лори да й отвори вратата. Не носеше ръкавици и след като позвъни, подпря бастуна на бедрото си и духна три пъти в дланите си. Ако Алън не я беше предупредил, че сестра му може да отговори бавно, вероятно вече щеше да натиска звънците на другите живеещи, за да я пуснат в сградата и да отиде да почука на вратата на Лори. От интеркома най-накрая се разнесе слабият глас на младата жена.
— Ало?
— Лори. Бет Тъли е. Сержант Тъли. Чудех се дали можеш да ми отделиш няколко минути?
Не последва отговор за две-три секунди, след което се разнесе вялото:
— За какво?
— Брат ти каза, че може да имаш нужда от малко компания.
— Алън ти се е обадил?
— Тази сутрин.
— Той просто… — Бет чу жената да въздиша. — О, добре. Чу се жужене, вратата изщрака и инспекторката влезе в сградата.
Лори отвори вратата боса. Бет смяташе, че се е подготвила за онова, което щеше да види, но бързо осъзна, че се е лъгала. Алън определено беше подценил състоянието на сестра си. Китките, ръцете и краката й бяха само кокали, както и вратът и лицето й. Косата й, която все още беше дълга, беше изтъняла драстично и като че ли скоро не се беше срещала с четката. Под очите и по челюстта й имаше подутини и жълтеникави петна.
Бет се изуми от гледката и явно не успя да прикрие реакцията си, защото Лори каза:
— Знам, че не изглеждам много добре, но се опитвам да преодолея всичко това. Не е толкова сериозно, колкото си мисли Алън. Искаш ли да влезеш?
— Разбира се.
Лори се отдръпна назад, след което се обърна и тръгна тромаво, сякаш бедрата й не работеха правилно. Горнището на пижамата й на орхидеи висеше като на закачалка на раменете й.
Когато стигна до края на коридора, се отдръпна на една страна и веднага след като Бет се изравни с нея, попита:
— Какво се е случило с теб? Бастунът? Последния път нямаше бастун, нали?
— Не. Нова придобивка е. — Инспекторката се разположи на най-близкия стол. — Кратката версия е, че бях във Фери Бил-динг по време на терористичната атака.
— Шегуваш се. Била си там? Бет кимна.
— Бях една от късметлийките, както се оказа по-късно. Много хора пострадаха по-зле.
— Да, така е. Знам, но просто… не съм подозирала, че някой, когото познавам, е бил там. Сигурно е било ужасно.
— Много. Но най-вече беше странно и изключително неочаквано. Оттогава не ми е добре, когато отида на някое публично място.
— Разбирам те. Въобще не знам дали ще мога да изляза навън.
— Защо?
— Какво защо?
— Защо се страхуваш да излезеш навън? Не искаш ли да си сред хора? Да се срещаш с приятели?
— Не, не се страхувам да изляза. — Лори сви рамене. — Просто не виждам смисъл да го правя.
— Защо?
— Сещаш се. Защо да излизам, защо да правя разни неща? Имам предвид, че случилото се с Франк беше много лошо, но после онова във Фери Билдинг… хей, ти знаеш повече от мен. Била си там. Какъв е смисълът да ти пука за нещо, когато след миг всичко може да изчезне?
Бет погледна през задните прозорци, северната част на града се простираше през тях чак до брега.
— Лори — каза тя нежно, — яла ли си нещо наскоро? Младата жена поклати раздразнено глава.
— Не бях гладна. Напоследък нямам голям апетит. Май от доста време е така. Не се опитвам да гладувам или нещо подобно, независимо какво си мисли Алън. Нямам анорексия. Но като започна да слушам лекции от рода на това колко много тялото ми иска да яде, и когато наистина го сторя, започвам да се чувствам като прасе.
— Съвсем не приличаш на такова, Лори, даже напротив. Младата жена се засмя невесело.
— Не е така. Не и като започна да ям.
— Та ти не помниш последния път, в който си яла, нали?
— Бях в клиниката… Знам, че там ядох някаква супа. Винаги имаше супа. В интерес на истината, ми втръсна от нея. Но ядох достатъчно, за да достигна необходимото тегло, за да ме изпишат.