Бет я притисна.
— Какво ще кажеш да се върна довечера и да хапнем двете? Мога да купя нещо по път, както и някои основни продукти, с които да заредим празните ти шкафове?
— Не трябва ли да се прибереш при дъщеря си?
— Мога да я взема с мен. Можем да си направим женска вечер. Двете ще си допаднете.
— Сигурна съм в това.
— Добре тогава. Разбрахме се.
15
Мани Майър от „Майър, Елдридж и Клайн" седеше на огромната конферентна маса срещу двамата инспектори в голямата стая със стъклени стени, която гледаше към Фери Билдинг, както и към голяма част от Бей Ериа, окъпан от ярка слънчева светлина. Майър беше шестдесет и четири годишен мъж, едър и пищен, със сребриста грива, която падаше върху ушите му. Създаваше впечатлението за човек, който се смее много, макар че днес не му беше до смях.
Майър беше подпрял ръце на масата и беше преплел пръстите си, приличаше на мъж, който току-що е бил съборен от седлото на коня си и се опитваше да разбере къде се намира.
— Всички тук бяхме наясно, че през последните шест месеца Питър преминава през някакъв труден период, но мисля, че никой не очакваше нещо подобно да се случи.
— Нещо подобно? — учуди се Айк.
— Сещате се. Да стигне дотам, че да иска… да стигне до края.
— Смятате, че сам е отнел живота си? — попита Бет.
— Нека ви попитам, инспектор Тъли. Намерихте ли нещо, което показва, че не е? Направих просто предположение. Когато чух… новините, това беше първото, което ми изникна в ума — че се е застрелял. Да не би да казвате, че не е така?
Бет поклати глава.
— Не и категорично. Все още не сме изключили напълно никой от вариантите. — Запази тона си неутрален, търпелив. Възможно беше, помисли си тя, Майър да е в състояние на шок. Той местеше погледа си от Бет на Айк и обратно.
— Искате да кажете, че е бил убит? Бет кимна.
— Толкова ли ви е трудно да приемете това?
— Че някой би искал да убие Питър? Отговорът ми е „да". Почти невъзможно е. Поне за човек, който го познава.
— Защо смятате така?
Майър обмисли последващите си думи за момент.
— Защото беше такъв… Знам, че може да ви прозвучи малко не на място, но нямаше да е така, ако го познавахте. Той беше изключително очарователен мъж, истински симпатяга. Не мога да повярвам, че е имал враг, още по-малко пък, че някой го е мразел толкова много, че е стигнал дотам да го убие.
— В такъв случай какво ще кажете за всичките неприятности през последните няколко месеца? — попита Айк.
Майър махна с ръка.
— Бракът му се разпадаше и знам, че това го съсипваше. Двамата с Джил продължаваха да си говорят, даже се опитваха да оправят нещата помежду си. Ходеха на семеен консултант.
— Вчера говорихме с нея — сподели Айк. — Разводът е бил неизбежен. Очевидно не са успели да оправят нещата помежду си.
Майър кимна, не можеше да отрече.
— Вероятно сте прави. Но не мислите, че Джил е…?
— Не мислим нищо в момента, сър — отвърна Бет. — Просто разговаряме с хората, които са го познавали, за да видим докъде ще стигнем.
— Има ли някого във фирмата ви, с когото е бил близък? — попита Айк. — Някой, с когото се е виждал извън службата.
— Да. С мен. Членове сме на клуб за дегустация на вино. Събираме се всеки месец. Двамата със съпругата ми излизахме с тях на вечеря, на театър или на кино поне три-четири пъти годишно. Но мога да кажа, че не беше близък само с нас. Питър беше много дружелюбен. Всички го харесваха.
— Какво ще кажете за клиентите му? — попита Бет.
— Точно затова бяха негови клиенти — обясни Майър, — защото бяха влюбени в него.
— Не е имал проблеми, така ли? Недоволни клиенти? Не е губил някое голямо дело? Или нещо подобно? — поинтересува се инспекторката.
Майър поклати глава.
— Нищо, за което да знам, а съм сигурен, че ако имаше, бих научил. Знаете ли, ако искате да сте сигурни в това, трябва да разговаряте със секретарката му, Тереза Болейн. Тя е с Питър, откакто дойде да работи за нас. В интерес на истината, той я доведе със себе си. Ако има някой враждебен клиент, за което се съмнявам, тя ще знае къде да търсите. Мога да я помоля да дойде до две минути, ако нямате повече въпроси към мен.
Мъжът стана, изглеждаше премазан от тъмносиния си костюм на райета, след което погледна първо единия, а после и другия инспектор.
— Такава трагедия. Такава ужасна загуба.
Тереза Болейн не се появи в конферентната зала през следващите няколко минути, защото въобще не беше дошла на работа тази сутрин. Когато Бет и Айк стигнаха до апартамента й в жилищната сграда на „Маркет Стрийт" под „Туин Пийкс", жената отвори вратата още преди да са почукали на нея, и ги покани вътре.