— Задръжте! — нареди той и протегна ръка. — Какво е това? Джеф се обърна, за да види на кого говореше човекът, и за своя изненада осъзна, че е на него.
— Съжалявам — отвърна той. — На мен ли говорите? Полицаят посочи.
— Да. На вас. На какво ви прилича това? Джеф погледна в тавичката.
— Ключовете ми и швейцарското ми ножче.
— Не е позволено.
— Кое не е позволено?
— Без ножове.
— Но това е просто…
— Това е нож и не е позволен, сър. Можете да напуснете опашката и да го отнесете в колата си или където желаете да го съхранявате, и да се върнете без него, или ще го конфискувам. В сградата не са позволени ножове.
Джеф си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.
— Вижте, полицай — започна той, — обещавам да не наръгвам никого с ножа. Та той дори не е истински нож. Не можете ли просто да го приберете в някое шкафче на бюрото си, докато приключа работата си тук, и на излизане ще си го взема? Как ви се струва това?
— Не ми се струва правилно — отвърна полицаят. — Можете да си го вземете сега и да напуснете или ще ви го конфискувам. Това са вариантите.
— Наистина?
— Наистина.
— Господи!
Някой на опашката се провикна:
— Хей! Хайде свършвайте по-бързо с приказките. Цял ден чакаме и вече измръзнахме!
Полицаят изгледа строго Джеф.
— Изборът е ваш, сър, но трябва да решите веднага. Джеф поклати глава, след което кимна раздразнен.
— Задръжте проклетия нож.
— Благодаря ви. — Охранителят взе оръжието от тавичката и безцеремонно го хвърли в един кош до себе си. — Следващият — провикна се той.
Когато стигна от другата страна на детектора за метали, Джеф се спря за момент и обмисли възможността да бръкне в коша и да извади ножчето си оттам. Може би трябваше да наръга полицая с него. Хората обаче вече го бутаха напред, затова просто си взе ключовете и продължи да се движи към фоайето и асансьорите.
— Странното е, че през последните двадесет години асансьорите не са станали по-бързи — каза Джеф.
— Нищо не е станало по-бързо — отвърна Дон Кордс. Той беше плешив и мускулест мъж. Сакото му беше свалено, а вратовръзката отпусната. — Няма измъкване. Ентропията е в стихията си. Всичко се забавя и ние сме обречени. Съжалявам за швейцарското ти ножче. Ако ще се почувстваш по-добре, мисля, че всеки, който идва често в тази сграда, е изгубил по нещо от гестапото долу.
— Наистина ли конфискуват тези предмети и после ги изхвърлят?
— Поне така казват.
— Могат да ги продават на търг или нещо подобно, нали?
— Вероятно не. Някой ще наръга някого с един от ножовете и жертвата ще съди града, че е осигурил оръжието на престъплението. Вече си голям и известен адвокат, ако ти се занимава, можеш да напишеш писмо с това предложение — да продават конфискуваните вещи на полицейските аукциони, имам предвид. Макар че няма да стане, защото тук нищо не става.
Кордс се занимаваше с убийства и споделяше офиса си с още един човек, който не присъстваше. Беше заобиколен от десетки кутии с папки, които бяха наредени до стените. В помещението имаше две срещуположни бюра и той седеше на едното, облегнат на стола си и с качени крака на бюрото.
— Защо не си свалиш палтото и не поостанеш малко? — попита той. — Предполагам, че не си дошъл до старото си работно място да поговорим за това как се грижим за безопасността на сградата, колкото и очарователна да е тази тема. Какво става?
Джеф изгледа приятеля си с тъжен поглед, въздъхна и свали връхната си дреха.
— Прецакан съм — отвърна той. Отиде до отсрещното бюро и остави палтото си на стола му, след което седна и сплете пръстите на ръцете си. — Следиш ли новината за адвоката, когото извадиха от океана вчера? Кордс кимна.
— Питър Аш. — Не беше въпрос. — Какво за него?
— Всъщност става въпрос за мен и него. Кордс повдигна вежда.
— Да не идваш да се предадеш, Джеф? Мъжът изпръхтя насмешливо.
— Да ти го начукам, Дон. Я стига.
— Хей, сам каза, че става въпрос за теб и него. Какво трябва да си мисля? Това е Сан Франциско. Не е като да не съм чувал за подобни неща и преди.
— Не, не е това.
— Добре. Какво е тогава? Джеф започна от самото начало:
— Запознахме се съвсем случайно преди шест, може би осем месеца. Сложиха ни на една маса по време на дегустация на вино в Напа и много бързо си допаднахме. Четяхме едни и същи книги, слушахме една и съща музика. Този тип като че ли знаеше абсолютно всичко. Накара ме така да се смея, че бузите ме заболяха. Както и да е, казано накратко, само след две седмици се чувствахме като приятели от двадесет години.