Бет стисна челюст.
— Да — отвърна тя. — Имам някаква представа.
— Знам — каза Джини с напълно променен тон. — Не исках…
— Не, няма проблем. Разбирам те какво имаш предвид. Гледната ти точка е правилна.
— Мразя, когато става така. Защо се чувствам по този начин? Откъде идва това чувство?
— Просто се нуждаеш от малко време за себе си. Разбирам те. Може би не биваше да те карам да идваш с мен тази вечер, но постъпих егоистично, защото исках да бъда с дъщеря си.
— Аз съм тази, която постъпва егоистично.
— Може би и двете го правим по мъничко. — Бет потупа Джини по крака. — Не е нужно да оставаме дълго. Просто искам да се уверя, че Лори ще е добре, докато не получи още консултации. Ще видим как ще се развие вечерта.
— Можем да останем колкото е необходимо, мамо. Не искам да те притеснявам. Възможно е дори да ми се отрази добре, да се разсея от обсесията си към себе си за момент.
— Нямаш такъв проблем, скъпа.
— Напротив, имам.
— Е… — Бет отново се пресегна и потупа Джини по крака. — Не бих се тормозила за това. Сега си тук с мен, готова да помогнеш.
— Направо съм огън. Най-добрата.
— Недей да се надуваш.
— Не знам какво ми стана. Трябва да бъда по-съпричастна.
— Всички трябва да бъдем по-съпричастни, Джин, но междувременно бих казала, че си на правилния път.
Първата им работа, след като се представиха една на друга, беше да сложат патладжана във фурната. Бет нареди на един поднос сирене бри и бисквити и изгони двете млади жени в дневната, а тя се върна в кухнята, за да продължи с претърсването си. Имаше намерение да подреди една прекрасна маса, за да може храненето да придобие по-изискан вид — да седнеш не просто да ядеш, а да се наслаждаваш.
За изненада на Бет Лори имаше чинии на „Потъри Барнс", пълен комплект съдове за хранене, жълто-зелени подложки на цветя и платнени салфетки. За две минути подреди масата, но остана в кухнята, за да складира продуктите, които беше купила напът за вкъщи: яйца, спагети, паста, сос, бутилка червено и бутилка бяло вино, сирене, хляб, мляко, сок, йогурт и сладолед.
Момичетата като че ли водеха истински разговор в другата стая. Пуснаха албум, който Бет веднага разпозна като „Червено" на Тейлър Суифт — музиката беше тиха, за фон, някак си интимна и задушевна.
Не искаше да нарушава идилията в дневната, затова отвори бутилката с червено вино, наля си една чаша, седна на кухненската маса и зачака да настъпи затишие в разговора.
— Това е най-вкусното нещо, което някога съм слагала в устата си — каза Лори. — Сама ли го направи?
Джини кимна.
— Това е специалитетът ми.
— Всъщност има поне десет специалитета — намеси се Бет. — Не че този не е един от най-специалните й, но трябва да опиташ агнешките й кюфтенца с желирано ментово грейви. Заслужава си да умреш за него.
— Звучи ми доста примамливо.
— Невероятно е — потвърди Бет. — Може да ти промени живота.
Лори преглътна.
— Вие двете заедно ли се храните всяка вечер? — попита тя.
— Когато можем — отвърна инспекторката. — Понякога се прибирам късно от работа. Но Джини обикновено ме изчаква и двете хапваме онова, което е сготвила.
— Сигурно е прекрасно — каза Лори. Тя погледна първо майката, а после и дъщерята. — Мислиш ли, че мога да пийна малко вино?
— Първо да видя личната ти карта — отвърна Бет с преувеличена сериозност.
Въпросът първоначално обърка Лори, но накрая се засмя.
— Предполагам, че може да пийнеш малко. — Инспекторката взе бутилката и й наля.
Младата жена отпи колебливо.
— Наистина ли ядете толкова много всеки ден?
— Когато можем — отвърна Джини. Лори въздъхна.
— Не се обиждайте, двете изглеждате страхотно, но ако аз ям толкова много, ще стана сто кила. Макар че ако имах подобни деликатеси… — Младата жена си отряза малко парченце от патладжана и го лапна.
— Можеш сама да си направиш — насърчи я Джини.
— Не — отвърна Лори. — Тези неща трябва да се планират и да се готвят — не бих могла да се справя.
— Просто нямаш желание, защото си сама. Никой не обича да се храни сам. Дори аз, макар постоянно да мисля за храна.
— Не мога — настоя Лори. — Наистина трябва да внимавам.
— Че ще надебелееш ли? — попита Джини. — Смяташ ли, че сега си дебела?
Младата жена поклати глава.
— Не съм. Може би мъничко. Но винаги съм на границата. Сещаш се. Не трябва да се подхлъзвам.
Джини се ухили насреща й.
— Знаеш ли кое е прекрасното на патладжана с пармезан? Освен чудесния му вкус?