— Какво?
— Можеш да ядеш колкото си искаш, и няма да качиш нито грам. Двете с мама експериментираме постоянно и стигнахме до извода, че това е абсолютната истина.
— Права е — намеси се Бет, — наистина е така.
Лори видимо се оживи.
— В такъв случай мога да хапна още малко. Нали няма да има проблем?
— Затова сме тук — отвърна инспекторката, отряза ново парче и го сложи в чинията на младата жена. — Искаш ли малко хляб? Салата? Тя също е много вкусна, гарантирам.
Лори кимна, засрамена от ентусиазма си.
— Да, разбира се. Да можеше брат ми да ме види сега. Смята, че никога вече няма да хапна.
— Трябва да му разкажеш за тази вечер — насърчи я Бет. — Идва ли да те вижда често?
— На два дни — отвърна младата жена. — Тревожи се за мен.
— Може би трябва да го поканиш — каза Джини, — а аз ще направя някой от другите ми специалитети.
— Не. Не мога да ви моля…
— Шегуваш ли се? Знаеш ли колко ще е забавно? Агнешки кюфтенца, гръцко пиле, паеля, известните ми патешки гърди с боровинки…
— Патешко? Не мисля, че…
— Патешкото е най-хубавото месо на планетата, Лори. Довери ми се. Е, може би и гълъбовото, ако е супер реър.
— Стига де! — изуми се младата жена и се засмя оживено. — Наистина ли готвиш всички тези неща?
— Както и още много. Обожавам да готвя. Започнах с лесни неща като патладжана…
— Казваш, че се приготвя лесно?
— Направо елементарно. Петнадесет минути подготовка и половин час готвене. Кюфтенцата са още по-лесни. Мога да ти покажа тънкостите. Ще ти хареса да готвиш.
— Не знам. Никога не съм…
— Можеш да се справиш. Ще го направим двете. Ще е истинско събитие.
Лори обмисли възможността за момент.
— Може би така Алън ще се успокои малко. Той смята, че съм… Наясно съм, че се тревожи. — Обърна се към Бет: — Ще дойдеш ли да ни помагаш и ти? — После към Джини: — Ще имаш ли нещо против?
Бет поклати глава.
— Не мисля, че това ще е…
— Мамо! — прекъсна я Джини. — Разбира се, че ще дойдеш. Ти започна всичко това. — Обърна се към Лори: — За нас няма проблем. Казвай кога.
Ерик Аш въобще не разбираше майка си. Нито пък брат си Тайлър. Защо плачеха и тъжаха за смъртта на онзи задник баща му?
„Хей! Събудете се!" — искаше му се да им изкрещи. Ако някой на този свят заслужаваше да бъде убит, Питър Аш — предател на всички семейни ценности — беше този човек.
Но ето ги тук, втора вечер подред, седнали на кухненската маса в къщата на мама, разискващи отново и отново въпросите „защо", „кога" и „как". Говорене, говорене, говорене, след което идваха подробностите за погребението в понеделник, докато в действителност не трябваше повече да говорят за мотивациите и проблемите на шибания Питър Аш.
Него вече го нямаше.
Ако на Ерик му стискаше малко повече, вместо само да се гневи, баща му щеше да си е отишъл много по-рано, още през първите две седмици, откакто си купи нерегистриран, напълно непроследим пистолет от онези гангстери в Оукланд с намерението да го използва.
Веднага след като се прибра и го скри, беше налегнат от параноята какво щеше да се случи, ако ченгетата надушеха какво е направил, а той беше убеден, че щяха да го сторят. Особено след кавгата с баща му през септември. Щеше да е очевиден кандидат. Може би дори най-очевидният. Представи си разпита и това го изплаши до смърт.
Не е тайна, че си мразел баща си, нали? Аха.
Казал си на майка си и брат си, че имаш намерение да го убиеш. Аха.
Че заслужава да умре. Абсолютно.
Затова си купи пистолет. При това незаконен. Така ли? Докажете го. Вероятно щяха да го сторят.
Поради тази причина реши страхливо да си трае. И да чака.
Нещата обаче се бяха наредили чудесно. Баща му беше също толкова мъртъв, колкото ако Ерик го беше убил през септември. Никой — поне не ченгетата — не беше споменал кавгата им.
Нямаше да е приятно да бъде заподозрян. Мисълта да бъде обвинен и да отиде в затвора, го ужасяваше. Напълно убеден беше, че полицията не може да докаже, че си е купил пистолет. А това беше единственото, за което трябваше да се тревожи.
— Какво си мислиш, Ерик? — Гласът на майка му проникна в мислите му. — Не продумваш нищо.
— Какво има за казване? — Погледна я равнодушно и продължи: — Радвам се, че боклука вече го няма.
Джил притисна ръце в лицето си.
— Не знаеш какво говориш.
Ерик удари с длан по масата и майка му се стресна.
— Не знам ли? — изкрещя той. — Ебаваш ли се с мен? Много добре знам какво говоря, мамо. Как може да е другояче? Той беше пълен тъпак, който опропасти животите ни.