— Не беше…
— Да, беше! Знаеш ли какво ме учудва? Учудва ме, че седим тук и обсъждаме как ще уредим проклетото му погребение. Дали ще е странно, ако поканим хората за торта и бисквити? Кой ще влезе в списъка с гостите? Да, явно не внимавам в картинката, след като правилният въпрос е защо въобще ще ходим на погребението му? Аз казвам майната му! Майната му на баща ми!
— Не бъди такъв задник, Ерик — възрази Тайлър. — В случай че не си забелязал, на мама й е трудно да се справи с всичко това. Искаш да я тревожиш допълнително ли?
Ерик изгледа гневно брат си, но се взе в ръце, обърна се към майка си и й заговори с нежен тон:
— Искам да кажа, че трябва да спреш да се обвиняваш, мамо. Не си направила нищо лошо. Той го стори.
— Знам — отвърна Джил. — Всички знаем това. Но аз бях негова съпруга. Вероятно част от вината е моя, може би съм сгрешила някъде. Баща ти се срина, а аз не очаквах подобно нещо, защото не му обръщах достатъчно внимание. Трябваше да бъда по-внимателна.
— Не е така — контрира я Ерик. — Вината не е твоя. Нито пък наша. Татко направи всичко сам. Няма значение защо.
— За мен има — отвърна Джил и попи влагата от очите си с кърпичка.
— Добре, мамо — съгласи се синът й, като се насили да говори по-меко. — Какво искаш да направя?
— Да си част от това заедно с мен и Тайлър. Не искам да изглежда така, сякаш цялото ни семейство се е разбило.
Ерик искаше да й каже, че точно това се е случило, но сълзите й го накараха да озапти враждебността и нетърпението си.
— Как да направя това? — попита той.
— Може би трябва да спреш да го мразиш. Може би трябва да му простиш.
— Не мога, мамо. Нито едно от двете. Не мога да повярвам, че ти можеш да го сториш.
Джил се пресегна и сложи ръка върху неговата.
— Той е мъртъв, Ерик. Някой го е убил. Каквото и да е направил, вече си плати за него.
Майка му — която позволяваше на баща му да я нарича Джил-бъг и която беше „коригирала" лицето си — беше безнадеждна. Ерик въздъхна.
— Добре, мамо. Ще дойда на погребението.
След което добави наум: Само за да гледам как го зариват в пръстта.
18
Оказа се, че дъщерята на Айк, Хедър, нямаше обикновена треска, а гръбначен менингит. Миналата вечер беше приета в спешното и веднага беше прехвърлена в интензивното, където остана на системи. Айк каза на Бет, че прогнозите са неясни — щамът на заболяването беше бактериален, а не вирусен, затова можеше да се лекува с антибиотици, но въпреки това ситуацията беше много опасна и нямаше да може да дойде на работа, докато детето му не бъдеше изписано.
Затова в петък сутринта, четири дни, след като Питър Аш беше убит, Бет седеше на бюрото си в отдел „Убийства" и наваксваше с административната работа. Заради някакво странно разкъсване в материята на вселената двамата с Айк нямаха активни случаи, с изключение на този на Аш. Въпреки това все още не беше измислила план за действие, макар вече да беше изпълнила първа точка от списъка, а именно вземането на заповед за претърсване на апартамента на жертвата. Едва сега осъзна, че вероятно трябваше да свърши тази задача още преди два дни. Просто не искаше да се кара със съдията — тъй като съществуваха няколко сериозни пречки за претърсването на дома на убит човек, но не мина чак толкова лошо, колкото си го представяше. Тогава дъщерята на Айк се разболя и тя беше заета с разпити. Извинения, извинения.
За нейна изненада съдия Сомърс подписа заповедта за десет минути.
Сега Бет попълваше други формуляри — градът й дължеше осемдесет и шест часа допълнителен труд и тъй като не искаше някой да й е задължен, гледаше по-бързо да оправи документацията.
От друга страна, градът твърдеше, че тя му дължи оскърбителната сума от 312,40 долара за глоби за паркиране, които двамата с Айк бяха натрупали по време на работата си. Тези разходи бяха постоянно неудобство в отдел „Убийства".
Изглежда, градските ченгета не можеха да разберат, че разследванията на убийства имаха свой собствен живот и ритъм и понякога на инспекторите им се налагаше да паркират своите (ясно маркирани) служебни превозни средства (с полицейските им документи, оставени на таблото) на улици и тротоари или на други места, докато разпитваха или преследваха заподозрени в случаите за убийства. Почти винаги се връщаха при колите си и намираха фиш под чистачките. Най-дразнещото беше, че подобни глоби се вкарваха в системата и се разпращаха на виновните инспектори, които трябваше да попълнят специален формуляр, за да анулират нарушението или да го заплатят.