— Не ставай смешен.
— Не съм смешен.
— Не искам да ми даваш пари. Удоволствието е мое. Чуй ги. — Бет кимна с глава към дневната. — Дъщеря ми си прекарва една чудесна петъчна вечер и вероятно си спечели нова добра приятелка. Това струва много повече от няколко плика с храна.
— Може би, но въпреки това не ми се струва правилно да не платя разходите.
— За мен всичко е наред. Какво ще кажеш да не спорим повече по темата? Просто кажи: „Добре, ти печелиш", и да приключваме.
Алън си пое въздух, огледа кухнята и отново върна вниманието си върху Бет.
— Добре, ти печелиш — каза той, след което добави: — Но съм ти длъжник. — Мина още миг. — Можем да вечеряме заедно, ако имаш желание да опитаме отново.
— Можем — отвърна инспекторката, — но не защото се чувстваш длъжен да го сториш.
— Не е заради това.
— Ще видим. — Раменете на Бет увиснаха, тя остави последната измита чиния и спря водата. Обърна се, скръстила ръце върху гърдите си, и погледна Алън.
Срещна погледа му и си пое дъх. За свой ужас усети, че очите й се пълнят със сълзи, и тя бързо, гневно дори ги избърса, преди да потекат по бузите й. Не искаше да участва в някаква игра на състрадание.
— Два? — попита Алън. Бет кимна.
— Два куршума. По един във всеки крак. Предполагам, си забелязал, че вървя малко странно.
— Забелязах, че вървиш, това е важното. При това грациозно, а не странно.
Инспекторката го изгледа с поглед, който казваше „Пълни глупости".
— Хайде да не изглупяваме. Все още съм на светлинни години от грациозна.
Алън сви рамене.
— Просто казвам какво видях. Какво точно се случи?
— Какво имаш предвид?
— Какво се случи с теб? Простреляли са те два пъти. Какво се случи? Какво стана след това?
— По-скоро мога да ти разкажа какво направиха за мен. Закараха ме в „Кайзер" в Редуд, а аз дори не съм техен член, но вероятно си научил, че на всяко легло в околията имаше по една жертва на стрелбата, а на някои и по три. — Бет сви рамене. — Преглеждаха всички, а аз не бях от хората с приоритет. Беше истински хаос.
— Помня, че следих случващото се по новините, но така и не ми хрумна, че ти… Имам предвид, че знаех, че си полицай, но така и не ми хрумна, че си била една от жертвите. — Алън си дръпна стол и седна на него. Поклати глава, отвратен от себе си. — Постоянно си повтарям, че ако знаех, щях да ти се обадя. Съжалявам, че не го сторих, но просто не знаех през какво си преминавала. Дори не потърсих друго обяснение, а то е било точно там, пред мен. Какъв съм идиот.
— Всичко приключи. Да не забравяме, че и аз можех да ти се обадя и да ти обясня къде съм и какво се е случило, но после си помислих, че просто си решил, че не си заинтересуван.
— Въобще не беше така.
— Вярвам ти, но тогава мислех другояче. — Бет го дари с печална усмивка. — Със сигурност сме страшна двойка, не мислиш ли?
— Фантастична — отвърна Алън и й се ухили насреща, — макар и малко жалка.
23
Тереза Болейн успя да заспи някъде между два и три часа, но въпреки това се събуди в 6:20. Обмисли възможността да продължи да спи — някой като че ли беше налял бетон в очите й и те отказваха да стоят отворени, но след като се въртя петнадесетина минути в леглото, най-накрая се отказа, облече си халата и отиде в кухнята да си направи кафе.
Навън просветляваше, но след цяла седмица студ гледката през прозорците й беше блокирана от гъста мъгла.
Нямаше нищо против това.
Не изгаряше от желание за закуска, но по навик си приготви такава и я остави на плота в средата на кухнята — портокалов сок, мюсли с резенчета банан, пресни боровинки и обезмаслено мляко. Докато кафето й се приготвяше, отиде до предната врата и си взе вестника.
Върна се в кухнята, наля си кафе и прегледа набързо новините. Никъде не се споменаваше нищо за Питър и за разследването около убийството му.
Изпи си кафето и остави чашата. Нямаше спомен да е яла от зърнената си закуска, но нея я нямаше. Прегледа за втори път „Кроникъл", този път по-бавно, без да знае какво се надяваше да открие. Дори да имаше някаква статия, каква полза от нея? Никаква, разбира се. Нямаше представа защо въобще търсеше такава.
Наля си още една чаша кафе и изключи зарядното на мобилния си телефон. Включи телефона и видя, че има едно гласово съобщение — сержант Маккафри й се беше обаждал снощи.
Беше си изключила телефона с надеждата да поспи.
Какво им ставаше на тези ченгета? Това ли беше тормозът, за който беше слушала толкова много? Вече беше разговаряла няколко пъти с тях и им беше казала всичко, свързано с Питър, макар че, разбира се, не им беше споменала за истинската им връзка, поне за онази през последните няколко месеца — от момента, в който се прегърнаха, след като видяха дупките от куршуми в офиса му, и станаха интимни. Тереза знаеше, че тази връзка няма нищо общо с убийството му.