В гласовото си съобщение Маккафри я молеше да му се обади възможно най-скоро. Казваше, че има още няколко въпроса, които искаше да обсъдят.
Съмняваше се в това.
Смяташе, че инспектор Маккафри има намерение да продължи с глупавите си обвинения относно смъртта на Питър. Напълно сигурна беше, че щеше да продължи със стратегията, която партньорката му, инспектор Тъли, беше подхванала вчера, като направи коментар за изневерите на шефа й.
Тереза не можеше да повярва дори за миг, че Питър се срещаше с някоя друга, освен с нея.
Нямаше представа какво целяха инспекторите с подобни нападки към мъжа, когото обичаше. Може би смятаха, че има нещо общо със смъртта му. Това беше абсурдно, но вероятно бяха отчаяни и не можеха да разгадаят случая, затова се нуждаеха от заподозрян, от когото и да е.
От друга страна, Тереза познаваше Питър по-добре от всеки друг. Защо да не сътрудничеше на полицията за намирането на онзи, който го беше убил?
Коя беше мистериозната жена? Може би точно нея трябваше да потърсят. Каква беше причината за обажданията й? Когато зададе този въпрос на Питър, след като станаха любовници, той не се опита да я излъже. Обясни й, че жената не представлява романтичен интерес за него, а по-скоро ставаше въпрос за нещо друго — намекна за изнудване, което може да застраши кариерата му, нещо, което беше променило изцяло светогледа му и беше довело до решението му да се разведе с Джил.
По дяволите, каза си Тереза, тя беше голямо момиче. Не биваше да позволява на инсинуациите на полицаите да я гневят. Можеха да я обвиняват колкото си искат, но въпреки това Питър щеше да си остане мъртъв. Каквито и да бяха намеренията и надеждите й, него вече го нямаше. Но това не означаваше, че не трябва да помогне. В крайна сметка така я бяха възпитали родителите й — да е надеждна личност, макар и малко скучновата, изключително учтива и услужлива.
Тереза беше перфектната секретарка.
Часът беше почти 7:30. Все още беше доста рано, но Мак-кафри казваше да му се обади по всяко време.
Жената набра номера на дисплея и от другата страна й вдигнаха на второто позвъняване.
— Госпожице Болейн. Тереза. Благодаря ви, че ми се обадихте.
— Няма проблем. Извинявам се, ако е прекалено рано, но казахте, че имате няколко въпроса.
— Всичко е наред. Последните няколко дни работя в най-различни часове. — Маккафри се подвоуми. — Има едно нещо, за което не сме говорили, но не желая да ви обиждам.
— Не се обиждам толкова лесно, инспекторе. Как мога да ви помогна?
— Този въпрос наистина е сред редовно задаваните. Помните ли какво правехте миналия понеделник вечерта след девет и тридесет часа?
Въпреки намерението й да не реагира точно на такива въпроси, които имаха за цел да я ядосат, Тереза почувства как стомахът я сви и главата й се замая.
— Не съм убила Питър, инспекторе — отвърна тя. — Нито в понеделник вечерта, нито през някоя друга вечер.
— Аз също не мисля, че сте го сторили, Тереза. Но така ще ви елиминираме изцяло от картинката…
— Каква картинка е това? Маккафри въздъхна в ухото й.
— Вероятните заподозрени. Мисля, че инспектор Тъли вече ви спомена, че за момента те представляват целия свят.
— Не съм го убила, повярвайте ми.
— Вярвам ви. Но ако сте били с някого през онази вечер… — Маккафри й проведе кратка реч относно алибитата.
Абсурдно, помисли си Тереза, когато инспекторът приключи.
— След девет и половина в работен ден си стоя вкъщи, вероятно съм чела или съм гледала телевизия. Обикновено си лягам преди десет и половина. Сигурна съм, че и през тази вечер съм си спазила навика. Не съм виждала Питър, след като си тръгна рано от работа. Съжалявам, ако това не ви помага, но наистина не трябва да ме смятате за заподозряна. Честно. Освен това скоро може да ви се обадя за разпечатката.
— Ще ни е от голяма полза, ако го сторите.
— Нищо не ви обещавам, но ще се опитам.
— Разбирам ви.
— Добре тогава. Довиждане. — Напълно изтощена и отпусната на стола, Тереза прекрати разговора. Сложи ръка на свиващия я стомах. — Няма значение — каза си тя. — Няма значение. Няма значение. Няма значение.
Бина стоеше зад румпела на седемметровата им яхта „Мери Алис", кръстена на майката на Джеф. Двамата със съпруга й минаха покрай Алкатрас, бяха на половината път до мястото, на което щяха да обядват — „Анкър Кафе" на Саусалито. Напуснаха яхтклуба точно когато мъглата беше започнала да се вдига и макар все още да отказваше да се махне от западната част на града, небето над тях беше синьо. От Голдън Гейт се носеше приятен ветрец, все още беше студен, но доста по-мек в сравнение с предните дни. Водата беше гладка като тепсия — чудесно време за плаване.