В това помещение, зад заключената врата, беше започнало всичко. Отчаяната платоническа прегръдка, продължила доста дълго време, беше прераснала в нещо емоционално и грубо, в нещо ужасяващо, грешно и перфектно. Докато черният пушек отдолу се виеше около сградата, Питър я беше сграбчил, вдигнал на бюрото и обладал, преди някой от двамата да осъзнае какво се случва, какво се беше случило и какво можеше да означава това.
Тереза се върна в своята кабинка. Седна зад бюрото и отпусна ръце в скута си. В службата въобще не беше шумно, но не можеше да игнорира добре познатите звуци — звънящите телефони, ксерокса, избипкването на някой компютър, безплътните гласове, които започваха да я вбесяват. Искаше й се да стане и да изкрещи, да привлече вниманието на всички и да им напомни, че Питър е мъртъв, по дяволите, убит преди по-малко от седмица, и какво, да го вземат мътните, правеха те, защо се преструваха, че нищо не се е случило?
Най-накрая стана и отиде в тоалетната, докато цялата се тресеше. Хвърли няколко шепи вода на лицето си и избърса очите и бузите си с твърдата хартия.
Излезе навън и застана в коридора. Шумът не се беше оттеглил. Дебелата и весела Черил Падила, без съмнение напът да използва тоалетната, я дари с бърза, автоматична усмивка и й каза:
— Здрасти, Тер — след което се спря и я попита дали е добре.
— Да.
— Сигурна ли си?
— Да. Наистина съм добре.
Жената я погледна въпросително и отвърна:
— Добре.
Тереза не се спря при никого на излизане. Слезе сама с асансьора и напусна сградата точно когато часовникът на Фери Билдинг обяви, че е обяд.
Повечето от пешеходците на „Маркет Стрийт" се бяха насочили към океана, пазара и фериботите. Тереза се смеси с потока от хора и вървя с него до художествените изложби на „Ембаркадеро".
От лявата й страна група младежи караха скейтбордове и си проправяха път през пешеходците на „Джъстин Хърман Плаза" и отвратителния й фонтан.
Поведена от основната маса от хора, Тереза се озова на първата редица чакащи на светофара. Шумът отново си проби път към нея — улични музиканти, клаксони на коли, автомобилна аларма, крякане на ято чайки. Не можеше повече, цялата тази какофония пронизваше мозъка й, дразнещата улична суматоха, рап музиката, която бумтеше от една от преминаващите коли, трамваят, който я приближаваше. Дран. Дран! Дран, дран, дран!
Трамваят все още се намираше на тридесетина метра от следващата си спирка на „Мишън Стрийт" и боботеше тежко по релсите. Почти беше стигнал до мястото, на което чакаше Тереза. Тя не отлепяше поглед от ярката фасада на Фери Бил-динг, която се издигаше точно пред нея.
Дран! Дран!
Трамваят бързо скъсяваше разстоянието между тях. Без да се подвоуми, Тереза слезе от тротоара и стъпи на релсите.
ТРЕТА ЧАСТ
25
— Не бива да правя това — каза Бет. — Трябва да работя.
— Когато ти се обадих, не ми ли каза, че работиш от сутринта?
— Да.
— Значи ще обядваме в работното ти време. Позволяват ти да обядваш, нали?
— Честно казано, даже ме окуражават да го правя.
— Супер. Освен това дъщеря ти се появи със сандвич от „Лука", който имаше намерение да сподели с Лори, но не беше купила за мен, така че можех да изляза или да стоя гладен. Второто не ми се струваше особено правилно.
— Снощи при сестра си ли остана? Алън кимна.
— Оставил съм си четка за зъби там. Попитах Джини какво правиш в този прекрасен ден, и тя ми каза, че работиш. Също така сподели, че вероятно няма да имаш нищо против, ако ти се обадя.
— Бог да благослови това дете — отвърна Бет. — Между другото, не съм яла толкова вкусен сандвич в живота си.
Алън отново кимна.
— Имаше времена, в които по цяла година карах само на сандвичи. Мисля, че беше две хиляди и дванадесета. Все още не мога да разбера защо спрях.
Бяха седнали навън, на маса, която Бет евфемистично беше нарекла задната палуба — два етажа по-надолу имаше морава, която приличаше на излязла от пощенска марка. Слънцето напичаше приятно, затова бяха опънали чадъра над главите си.
Бяха заобиколени от издигащи се сгради, а ранният следобед беше мъртвешки спокоен.
— Значи Лори нямаше нищо против, че Джини й носи още храна?
— Чукам на дърво — каза Алън и наистина почука на дървения парапет. — Очевидно Джини й беше обещала да й донесе храна от снощи, защото, когато стана сутринта, Лори очакваше с нетърпение пристигането й. Не съм я виждал такава от месеци. Мисля си, че ако дъщеря ти продължава в същия дух да идва на гости и да бъде приятелка на сестра ми, тя може да се оправи. Много мило от твоя страна, че я молиш да го прави.