— Мисля, че за днес му стигаме.
— Питай ме дали ми пука.
— Е, на мен да — каза Айк. — На теб също. Няма никакъв смисъл да се връщаме и да го ядосаме. Така само ще го накараме да оттегли разрешението си да претърсим яхтата. А и след като повдигна темата, аз също съм премазан.
— Можем да го попитаме дали Питър е имал дубликат на ключовете, след като претърсим лодката.
— Хубав план.
— Ще претърсим яхтата, ще потърсим пистолета на Ерик и ще говорим с репортерката.
— Мишел Грифин.
— Да, с нея. След това вероятно ще се наложи да направим обиск на апартамента на Тереза.
— Утре ли ще свършим всичко това? Изморих се само като си помисля колко е много.
— Искаш ли аз да карам?
— Не. Няма проблем. Оставям те у вас, след което направо се прибирам.
Когато се събуди след петчасовия си сън в 23:00 часа, Джини беше заспала.
Облечена в дънките и пуловера, с които беше спала, тя мина тихомълком покрай стаята на дъщеря си и отиде в дневната, където пусна телевизора на късните новини точно навреме, за да гледа спекулациите около връзката на Тереза с Питър и мотива за нейното самоубийство. Надяваше се това да не попречи на случая им.
Бет нямаше нужда от работата си и в личното си време, затова изключи телевизора, отиде в кухнята и отвори хладилника. Утре и вторник бяха почивните й дни, през които имаше намерение да напазарува за седмицата. Това беше причината рафтовете й да са полупразни, с изключение на разни подправки, сокове, спаружени зеленчуци и останките на руло „Стефани".
В една малка ниша срещу кухнята се намираха вградена в стената библиотека и компютърът й. Когато го пусна, видя, че има двадесет и два имейла. Не отвори нито един от тях.
Нямаше представа какво прави тук. Без много да му мисли, набра „Алън Шоу Констръкшън Сан Франциско" в Гугъл и уебсайтът се появи веднага — строителство, ремонти, всичко. Имаше имейл адрес, който Бет изписа, и известно време просто се взира в него. Най-накрая написа съобщение: „Буден ли си? Имам спешна нужда от пица".
Зачака. След по-малко от минута получи отговор: „Къде?".
Не беше голяма изненада, че си намери къде да паркира, предвид че часът беше 23:45 в неделна вечер. Още преди да спре пред „Гаспейр", Бет разбра, че ресторантът е затворен. В интерес на истината, „Гиъри" приличаше на призрачна улица. Паркира джетата си зад черен пикап „Форд Б-150", чиято врата се отвори и от него се появи Алън.
Бет свали стъклото на колата си.
— Грешката е моя — каза тя. — Не знам какво си мислех?
— Аз също не се сетих.
— Това е моментът, в който осъзнаваш, че Сан Франциско не е Ню Йорк. Ако ти се яде пица в Ню Йорк, можеш да получиш такава. Гарантирам ти.
— Можем да отидем в Норт Бийч. Вероятно там ще има нещо отворено.
— Искаш да отидем в Норт Бийч?
— Не точно, но като цяло съм навит. Щом една жена има нужда от пица…
— Ти си галантна душа, но положението не е критично.
— Звучеше много сериозно в имейла си.
— Може би мъничко.
— Звучиш като сестра ми. Вечеряла ли си? Да или не?
— Не мисля. Трябва да призная, че не съм. Денят ми беше доста дълъг.
— Мога да приготвя пица за двадесет минути у нас. Живея на пет минути оттук.
— Искаш да ми кажеш, че мога да получа пица след двадесет и пет минути? Качвай се в пикапа си, ще те следвам.
— Кажи ми честно, кой държи прясно тесто в хладилника си?
— Някой, който много обича пица. Какво бих правил, ако ми се дояде след полунощ? Човек винаги трябва да е подготвен.
— И моцарела, гъби, пеперони, аншоа?
— Да, имам всичко. Жизненонеобходими продукти за един гладен ерген.
Настъпи тишина.
— Не искам да се оплаквам от семейния си статут — обясни Алън, — но положението е такова.
— Радвам се да го чуя. — Бет си отчупи от пицата. — Ще е много неловко, ако съпругата ти излезе от спалнята точно сега. Също така искам да отбележа, че съм много щастлива, че беше буден и пред компютъра си.
Алън й се ухили.
— Не бях. Спях като пън. Телефонът ми звъни, когато получавам имейли. Обикновено го изключвам, но поради някаква причина тази нощ не го сторих.
— Знак — каза Бет.
— Може би.
— Боговете правят така, че да си наваксаме за изгубеното време.
— Говориш за смахнатите стари богове ли? — попита Алън. — Какво смяташ да правиш с тях? — Мъжът стоеше срещу нея на масата и заемаше доста място в малката си кухня, която играеше ролята и на трапезария. — Искаш ли да се преместим в дневната? Или трябва да се прибираш?
— Вероятно мога да прекарам тук още няколко минути, преди колата ми да се превърне в тиква.